Таврийски българи
Таврийските българи са българска диаспора, населяваща след 1861 година земите на историко-географската област Таврия на територията на днешна Украйна. Наследници са на бесарабските българи – друга българска диаспора, населяваща земите на Молдова и Украйна.
Заселване[редактиране | редактиране на кода]
В района на Южна Бесарабия, известен още като Буджака, съществува значителна българска диаспора, заселена там в поредицата военни конфликти между Руската и Османската империи след края на 18 век. Точният брой българи в Буджака към средата на 19 век не може да бъде определен, но само последната бежанска вълна от българските земи към Бесарабия след Руско-турската война от 1853 – 1856 година се оценява на около 200 000 души.[1][2]
Русия търпи провал в Кримската война, а Парижкият мирен договор от 1856 година разделя Бесарабия на две. Южната ѝ част Русия отстъпва на Княжество Молдова, тогава васално княжество на Османската империя. Новосформираната молдовска администрация има крайно негативно отношение към българското население в Буджака и скоро го лишава от привилегиите[3], дадени му от руския император. Едно стълкновение между молдовски жандари и българи през есента на 1861 година в Болград, при което са убити и ранени около 150 души[4] катализира масовото преселване на българи от Бесарабия на изток.[5]
До края на идната пролет Буджака напускат повече от 40 000 българи[6], често цели села заедно с имуществото и добитъка си. Изселването е възпрепятствано от молдовската администрация, поради което става тайно вечер с помощта на казаци от руската имперска армия. Често бегълците подкупват молдовската гранична стража, за да осигурят безпрепятствено минаване на руска територия.
На бежанците руският цар Александър II с имперски указ дава следните привилегии:[7]
- освобождава ги от данък за 10 години и 25 години от войниклък
- дава им земя за заселване по брега на Азовско море между селището Кизияр (днешен Мелитопол) и ногайския аул Бердянка (днешен Бердянск) с приблизителна площ 8000 km2
- подарява на всеки българин по 15 златни рубли и пет пуда (80 кг) жито за семе
- на всяко семейство се дават по 50 десетини (500 декара) земя
Бежанците в тридесетхиляден керван достигат бреговете на Днепър по Гергьовден на 1862 година и след още пет дни достигат селището Кизияр на река Молочна, границата на Таврия. Тук придружаващите ги казаци се връщат назад, предавайки обещаните пари и жито. Заселниците лагеруват на морския бряг за месец докато избрани хора определят местата на бъдещите села. При лагерът до морето е основано село Ботево.[8]
Географско разпространение[редактиране | редактиране на кода]
Таврийските българи населяват следните 28 селища в северното Приазовие между градовете Бердянск и Мелитопол[9]:
- Първо Търново, Търновка – на украински: Велика Тернівка с население 729 жители
- Тропокево, Гирсовка – на украински: Гірсівка с население 1313 жители
- Махала, Надеждино – на украински: Надеждине с население 494 жители
- Паланка, Българска Покровка – на украински: Федорівка с население 510 жители
- Радолово, Радоловка – на украински: Радолівка с население 407 жители
- Гюнево, Гюневка – на украински: Гюнівка с население 601 жители
- Софиево – на украински: Софіївка с население 538 жители
- Палаузово – на украински: Полоузівка с население 316 жители
- Андрово – на украински: Андрівка с население 1426 жители
- Троянът, Троян – на украински: Трояни с население 1364 жители
- Бердянск – на украински: Бердянськ с население 114 205 жители
- Куца Бердянка – на украински: Азовське с население 2473 жители
- Баново, Бановка – на украински: Банівка с население 1144 жители
- Преслав – на украински: Преслав с население 2065 жители
- Романовна, Българка – на украински: Болгарка с население 1128 жители
- Еникьой, Вячеславка – на украински: Вячеславка с население 914 жители
- Мариино, Мариновка – на украински: Маринівка с население 725 жители
- Горни Вайсал, Дияново, Лозоватка – на украински: Лозуватка с население 695 жители
- Орманджи, Инзовка – на украински: Інзівка с население 1339 жители
- Долни Вайсал, Райновка – на украински: Райнівка с население 647 жители
- Зеленово, Зеленовка – на украински: Зеленівка с население 1014 жители
- Манойлово, Манойловка – на украински: Мануйлівка с население 596 жители
- Горни Караагач – на украински: Петрівка с население 799 жители
- Средни Караагач, Машкир, Николаевка – на украински: Миколаївка с население 612 жители
- Чушмелий – на украински: Степанівка Друга с население 752 жители
- Богданово, Богдановка – на украински: Богданівка с население 958 жители
- Строганово, Строгановка – на украински: Строганівка с население 596 жители
- Ботево – на украински: Ботієве с население 1615 жители
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Хаджийски, 1944, с. 8
- ↑ Дякович, 1930, с. 4 Според Дякович повече от 100 000 души
- ↑ Дякович, 1930, с. 9 "Царската грамота" от 29 XII 1819 г., дадена от цар Александър I на болградчани и сложена в олтара на болградската катедрала "св. Преображение"
- ↑ Хаджийски, 1944, с. 9
- ↑ Дякович, 1930, с. 15-35 Опитите за ограничаване на правата на бесарабските българи не спират по време на двадесетгодишното молдовско управление. Така например княз Николай Конаки—Богориди издава хрисовул от 6. юни 1858 г., с който преутвърждава правата и привилегиите на колонистите. През 1860 г. молдовския министър М. Когълничану обявява че привилегията за невземане на войници ще падне. Влашкият княз Александру Йоан I издава декрет от 2. VIII. 1861 г./203 с който отново преутвърждава привилегиите в "Царската грамота" от страна на Молдовското правителство. През 1865-1867 правителството променя статута на Болградската гимназия, прави опит за конфискация на икономисаните училищни суми и се намесва в избора на училищен персонал. Към 1870 г. се налага задължителност на употребата на румънски език в официални документи. Най-накрая, "Законът за уреждане държавната собственост в Бесарабия" от 8. VI. 1874 г. окнчателно посяга към правата на собственост върху земята от страна на българските колонисти, предоставена и гарантирана им по-рано с "Царската грамота".
- ↑ Хаджийски, 1944, с. 9
- ↑ Хаджийски, 1944, с. 11
- ↑ Хаджийски, 1944, с. 13
- ↑ Хаджийски, 1944, с. 14 – 28 Населението е посочено по преброяването от 2001 година.
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- Хаджийски, Мишо. Българи въ Таврия. 1-во изд. „Българско дело“, 3-то изд. Георги Чунчуков, 1944, 2014.
- Дякович, Владимир. Българите в Бесарабия. София, 1930.