Спасеният език

Спасеният език. Историята на една младост
Die gerettete Zunge. Geschichte einer Jugend
Корица на първото издание
Автор	Елиас Канети
Първо издание	1977 г. Австрия
Оригинален език	немски
Жанр	автобиография
Издателство в България	Народна култура, 1981 г.
Преводач	Елисавета Кузманова

„Спасеният език. Историята на една младост“ (на немски: Die gerettete Zunge. Geschichte einer Jugend) е първи том от автобиографична поредица на австрийския писател от еврейски произход Елиас Канети (1905 – 1994), публикуван през 1977 г.^[1] Другите два тома са „Факел в ухото“ (1980) и „Игра с очи“ (1985).

Елиас Канети получава Нобелова награда за литература през 1981 година за цялостното си творчество.

Описание[редактиране | редактиране на кода]

Книгата „Спасеният език“ разказва за неговото детство. Основната мисъл в тези ранни спомени е за превода от езика на детството на езика на настоящето, от езика на преживяванията и вълненията на езика на логоса и рационалното. Канети потвърждава тезата, че когато един човек твърде рано напусне родното си място, запомня повече елементи и събития, отколкото ако беше останал там още дълго време. Може би за самата еврейска душа характерно е търсенето и съхраняването на времето – Марсел Пруст, Анри Бергсон са добри примери за това. От значение е и описанието, което той прави на родния си град Русе (наричан от него Русчук), както и на българите. Книгата се състои от пет части – Русе (1905 – 1911), Манчестър (1911 – 1913), Виена (1913 – 1916), Цюрих-Шойхцерщрасе (1916 – 1919), Цюрих-Тифенбрунен (1919 – 1921).

Русчук[редактиране | редактиране на кода]

Канети започва спомените си с думите: „Русчук, в долното течение на Дунава, където съм се родил, беше чудесен град за едно дете и ако кажа, че той беше в България, давам непълна представа за него, тъй като там живееха хора от най-различен произход и само за един ден можеха да се чуят седем или осем езика“. Родителите му са образовани хора, завършили във Виена и дори участвали в представленията на русенския театър, който по това време е любителски. Майка му е от рода Ардети, а баща му – от рода Канети, идващ от Истанбул. Предшествениците им през 1492 г. биват изгонени от Испания и се заселват в Османската империя, за която Канети пише, че се отнасяла към евреите по-добре, отколкото към християните. В резултат на това повечето евреи продължавали да бъдат турски поданици. Спомените на Канети от Русе не са много, но са впечатляващи – разказ за убийство от ревност, за Халеевата комета, за пожар, за една детска закачка, можеща да има фатални последици. Той споделя: „Всичко, което преживях по-късно, вече се бе случило в Русчук“.

Масите

Първите му спомени присъстват ярко в негови произведения, вълнуват го темите за масите от хора и за смъртта. Канети казва по този въпрос: „Има много малко лошо, което не бих могъл да кажа за човека и човечеството. И все пак аз така се гордея с него, че истински мразя само само неговия враг, смъртта“. До края на живота си той остава непримирим враг на идеята, че у човека е заложен нагон към смъртта.

Страхът

Малкият Канети научава български език и част от българския фолклор от малките слугинчета, дошли от близките села. Той ги описва така: „Те ходеха боси из къщата и винаги бяха усмихнати, нямаха кой знае колко работа, вършеха всичко заедно и бяха първите ми другари в игрите“. Те му разказват за вълците, прекосявали заледения Дунав, за върколаците и всички заедно се сгушват в един ъгъл на стаята и треперят от страх. Канети си спомня колко много се е плашил от циганите, които всяка събота нахлували в двора, за да просят, и си тръгвали с хубави ястия и дори дърва (и за успокоение на момчето в торбите им нямало малки деца). Това е първата тълпа, която той разглежда през живота си.

Пожарът и Кометата

В Русе Канети вижда за пръв път пожар. Гледката се запечатва в паметта му и по-късно във Виена той се спира потресен пред картина на Брьогел, в която открива същата сцена, същите образи. Появата на Халеевата комета също предизвиква масова паника. Всички говорят за края на света, дори в нощта на явлението някой казва, че няма нужда децата да си лягат, нали настъпва свършекът на света.

Смъртта

Ето как описва Канети и разказа на майка си за убийството в квартала: „Недалеч от нас бяха къщите на заможните турци. Познаваха се по тесните решетки на прозорците, сложени да пазят жените. Първото убийство, за което чух в живота си, беше убийство от ревност, извършено от един турчин. На отиване към дядо Ардити минавахме с мама покрай една такава къща, тя ми показваше високо горе решетките и казваше, че там горе стояла туркинята и погледнала към българин, който минавал по улицата. Тогава дошъл турчинът – мъжът ѝ – и я пробол с нож. Не мисля, че по-рано действително съм схващал какво е мъртвец, но по време на тази разходка го усетих, хванал ръката на мама. Попитах я дали туркинята, която бяха намерили на пода в локва кръв, никога вече не е станала. „Никога! – извика тя – Никога! Тя била мъртва! Разбираш ли!“

В края на главата за Русе Канети описва две неприятни случки с по-голямата си братовчедка Лаурика, на която той веднъж се подиграл, че не може да чете добре, а тя от своя страна не му давала да погледне нейните тетрадки. Елиас грабнал веднъж брадвата и тръгнал да убива (по думите му) Лаурика. Така и го намерили, докато викал и търчал с брадвата из двора. Лаурика му го върнала по-късно, като го бутнала в казан с гореща вода. Малкият Канети се разминал на косъм от смъртта – причината да оздравее, както смята той, е появата на баща му, който бил заминал за Манчестър да урежда преселването им.

Преселването

Семейството решило да напусне Русе, от една страна заради тираничното отношение на дядо Канети, а от друга – заради ориенталщината в града. Дядо Канети ги проклина пред всички, и може би клетвата достига до бащата на Елиас, защото през 1912 г. той умира от сърдечен удар, прочитайки във вестника за избухналата Балканска война. Канети разказва и друга версия за причината на тази смърт – вероятна извънбрачна връзка на майка му. Така или иначе, в Манчестър той забравя българския език, научава английски и немски и в съзнанието му остават само спомени от едно може би изгубено детство.

Отново в Русчук

През 1915 г. Канети пътува до България с майка си, посещава Русе и Варна. Майка му дори изрича думите: „Така е тук. Една благословена страна. И това е култура, никой не трябва да се срамува, че се е родил тук.“ След един проливен дъжд във Варна обаче тя се ядосва, защото файтонът им затъва в дупки, и изрича: „Същите улици както и по-рано. Това е ориенталщина. Тези хора никога няма да научат нещо“.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2012-09-11 в Wayback Machine., използван с разрешение.