Причини за Първата световна война

Причините за избухването на Първата световна война са от комплексен тип, не могат да бъдат систематизирани еднозначно и остават предмет на спорове. Войната започва на Балканите в края на юли 1914 и приключва през ноември 1918 г. с цената на 17 милиона убити и 20 милиона ранени, което я нарежда сред най-смъртоносните конфликти в човешката история.

При описанието на причините се използват дългосрочен и краткосрочен подход. Дългосрочният анализ търси обяснение на конфликта с политически, териториални и икономически причини, сложна мрежа от алианси и съюзи, прояви на милитаризъм, империализъм, национализъм и политическият вакуум, създаден от разпадането на Османската империя. Други фактори са неразрешените териториални спорове и нарушеният баланс на силите в Европа,^[1][2] вътрешнополитически проблеми в отделните страни, надпреварата във въоръжаването и военното планиране.^[3]

Краткосрочният анализ се фокусира върху конкретния момент. Непосредствените причини се свързват с действията и решенията на държавниците и генералите по време на юлската криза от 1914 г., разразила се след Сараевския атентант на 28 юни 1914 г. срещу австрийския престолонаследник Франц Фердинанд и неговата съпруга Софи Хохенберг. Техният убиец Гаврило Принцип е сърбин и националист, член на организация, подкрепяна от Кралство Сърбия.^[4] Кризата ескалира, след като освен Австро-Унгария и Сърбия в конфликта се включват Русия, Германия, Франция и накрая Белгия и Великобритания. Допълнителни фактори, предшестващи войната са произволната интерпретация на предполагаеми намерения (например Германия вярва, че Великобритания ще запази неутралитет), фаталистичното схващане, че войната е неизбежна и други. Кризата се развива с голяма скорост и се усложнява допълнително от забавяния и неразбирателство при дипломатическите комуникации.

Тя е предшествана от серия от дипломатически сблъсъци и напрежение между Великите сили (Франция, Великобритания, Германия, Италия, Австро-Унгария и Русия) по европейски и колониални въпроси в десетилетията преди 1914, които на свой ред могат да се проследят в промените на баланса на силите след 1867.^[5]

Историците не могат да постигнат консенсус за причините за войната, тъй като изтъкват различни ключови фактори и поставят различни акценти. Този разнобой се усложнява допълнително от промяната на историческите аргументи с времето (исторически ревизионизъм), особено поради наличието на засекретени архивни документи, както и поради преобладаващия дух на времето (цайтгайст). Най-дълбокото разделение между историците е по въпроса дали ключови са действията на Германия и Австро-Унгария, или кръгът на основните действащи лица е по-широк. Друг спорен въпрос е дали Германия целенасочено е планирала европейска война или войната е била непланирана, но предизвикана основно от Германия и Австро-Унгария с рисковани действия, или ролята на всички или някои от другите участници (Русия, Франция, Сърбия и Великобритания) е много по-голяма, отколкото е прието да се мисли.

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

След Виенския конгрес за поддържане на международния ред в Европа се грижи Свещеният съюз (Руската империя, Австрийската империя и Кралство Прусия). В последните десетилетия на 19 век обаче равновесието е нарушено от поредица от войни и от създаването на Германската империя (1871), която бързо започва да изпитва нужда от собствени колонии за развитие на търговията и създава голям морски търговски и военен флот. В този си стремеж Германия си съперничи с Британската империя, която дотогава притежава най-много колонии и най-големия флот. Великобритания премества фокуса на съперничество от отслабената вече Франция към Германия, която бързо увеличава своя индустриален и военен потенциал. Изправена пред опасност, Германия създава Тройния съюз заедно с Австро-Унгария и Италия. Франция, застрашена от Германия, намира съюзник в лицето на Руската империя и двете подписват Сърдечното съглашение. Към тях през 1907 г. се присъединява и Великобритания, като така се образува Тройното съглашение.

Политическото противопоставяне в Европа се подгрява от следващи една след друга дипломатически кризи в района на Средиземноморието (Първа мароканска криза, Втора мароканска криза, Итало-турска война) и на Балканите (Босненска криза и Балкански войни). Макар че нито една от великите сили не разглежда войната като неизбежна, всички те стават все по-склонни да я имат предвид. Към 1914 г. Австро-Унгария се чувства обкръжена и заплашена в Югоизточна Европа (след Балканските войни Сърбия печели много територии и представлява пречка за Австро-Унгария за излаз на Егейско море), а Германия се чувства заплашена в рамките на цяла Европа. Така регионалните конфликти и общоевропейското напрежение се проявяват едновременно и си взаимодействат.^[6]

Икономически причини[редактиране | редактиране на кода]

Като първопораждаща причина се изтъква засиленото противопоставяне на т.нар. „млади“ държави на „старите“ в борбата за пазари и неравномерното развитие, в Европа и в световен мащаб: Германската империя и Кралство Италия започват да се конкурират с Великобритания и Франция с техните колонии. Русия също бележи значим икономически ръст спрямо старите колониални икономики. Притежаването на колонии по това време означава не само контрол над източниците на суровини и гарантирани пазари, но и правото да се смяташ за велика и уважавана държава.

Германия бързо започва да изпреварва Великобритания по производство на въглища, желязо и стомана, като между 1895 и 1913 г. германското промишлено производство скача със 150%, производството на метали с 300%, а на въглища – с 200%. Към 1913 г. германската икономика генерира и консумира с 20% повече електроенергия, отколкото Великобритания, Франция и Италия, взети заедно.^[7] Германците са пионери в технологичната революция, основана на използването на електричеството, петролните продукти и индустриалната химия. Освен това германското и италианското стопанства се развиват интензивно в сравнение с колониалните метрополни стопанства на Англия и Франция.

След възкачването на кайзер Вилхелм ІІ в Германия се ражда идеята за обширно икономическо пространство в Централна Европа (Mitteleuropa) под германска егида. При управлението на канцлера Бетман-Холвег е изработена „Септемврийска икономическа програма“ (1914), чиято цел е да образува обща европейска територия, експлоатирана от Германия, която би ѝ дала възможност да конкурира икономически Великобритания, САЩ и Япония. Тя би се основавала на митнически съюз на централноевропейски държави-марионетки, който да изолира Великобритания и Русия. Жорж-Анри Суту казва в книгата си „Злато и кръв: икономическите цели на Първата световна война“ (1989):

Много немски чиновници, икономисти и индустриалци съзнават колко илюзорни са плановете за установяване на автаркия, както и че страната им има жизнена необходимост от достъп до неевропейски пазари.^[8]

Икономическа предпоставка за избухването на войната е и германо-британското съперничество. Почти през целия 19 век Великобритания е най-силната държава икономически и финансово. Към края на века обаче позициите ѝ в световната търговия отслабват, макар и да е на върха на могъществото си. Най-голямата опасност идва от Германия: в навечерието на войната Германия реализира 76% от своя износ в Европа, а „старата“ Англия едва 38%. От друга страна, точно тогава между тези две европейски сили няма директни конфликтни точки – Германия се бори за европейско първенство, а Британската империя със своите презморски колонии е типичната таласократия. Великобритания е особено чувствителна към Балканите, Мала Азия и Ориента, където е застрашена властта ѝ над Египет и перлата в короната – Индия. Специфично предизвикателство в тази насока е строителството на багдадската железница, финансирано с германски капитали.

Вътрешнополитически фактори[редактиране | редактиране на кода]

Вътрешнополитическите фактори изпъкват преди всичко в Германия, която е страната с най-бърза индустриализация и най-бързо оформящи се социални конфликти. Нараства влиянието на градската работническа класа, която противостои на индустриалците и на аграрните слоеве – земевладелците юнкери от Източна Германия. Обръщането на вниманието навън изглежда добър начин да се осигури вътрешен мир и кайзер Вилхелм е един от привържениците на тази идея.^[9] През 1912 г. Социалдемократическата партия (SPD) печели доста места в Райхстага. Правителството същевременно е доминирано от юнкерите и се опасява от левите партии. Според Фриц Фишер то нарочно е търсило външен конфликт, който да обедини нацията.^[10] Подобни изказвания са цитирани и от други.^[11]

Австро-Унгария също е раздирана от вътрешни борби, а сръбската заплаха за единството на империята изглежда толкова голяма, че във Виена все повече се налага убеждението, че тя може да се премахне само с унищожаването на Сърбия.^[12]

Най-сериозни вътрешни проблеми има Русия. Докато германските социалисти се придържат към рамките на закона, а националистическите екстремисти в Австро-Унгария са относително редки, руските владетели водят вътрешна война от десетилетия. За да се тушира националното недоволство след Руско-японската война царят неохотно се съгласява да свика парламент и да даде известни граждански права. Създадената политическа система обаче е не особено стабилна и през 1912 г. страната е скована от стачна вълна.^[13]

Надпревара във въоръжаването[редактиране | редактиране на кода]

В резултат на индустриализацията военните технологии претърпяват голяма трансформация. В мореплаването се въвежда парната тяга, а корабните корпуси от дървени стават метални. Развитието на железопътния транспорт позволява бързото транспортиране на многобройни армии и въоръжение. На второ място се променя огневата мощ: в края на 19 век барутът е заменен от силно експлозивни химикали, а на мястото на мускетите идват затворни нарезни винтовки, с които се постига по-голяма далекобойност, честота на огъня и точност. Бойните флотове екипират корабите с модерни уреди за наблюдение и със скорострелни оръдия със силно експлозивни снаряди. Така за първи път в началото на 20 век сраженията могат да се водят в открито море и на голяма дистанция от противника.^[14] Подобна революция засяга и сухопътните въоръжения – тежката картечница увеличава многократно (до 600 куршума в минута) честота на стрелбата. В края на 19 век армиите въвеждат на въоръжение скорострелното полево оръдие с хидравлично бутало, способно да изстрелва до 20 снаряда в минута, което е ефикасно както в отбрана, така и в нападение.

В началото на 20 век водеща в строежа на кораби е Великобритания, която първа въвежда кораби от нов тип дреднаут, притежаващи броня, голям брой оръдия с голям калибър и бързина. Германия също се стреми да разшири военния си флот и да настигне англичаните. Райхстагът приема последователно няколко закона за флота, в които се предвижда построяването на дреднаути. Тогавашният английски първи морски лорд Фишър е убеден, че Германия строи дори повече кораби, отколкото съобщава, защото закупува повече материали, отколкото публикуваните ѝ планове биха изисквали. През 1912 г. Германия притежава 12 дреднаута срещу 22 на Великобритания.^[15]

Въоръжените сили стават по-многобройни и започват да се формират на принципа на наборни армии с модерна щабна система, с възможност за бърза мобилизация чрез железопътния транспорт и по-добро командване и контрол на военните операции чрез организацията на военните части и използването на телеграфа. Доказалият се модел на военна организация, дело на пруския генерален щаб, който предполага създаването на елитен офицерски корпус, се копира в различна степен от другите страни. Офицерите преминават на ротационен принцип през генералния щаб, където изучават военна история и участват в симулации, маневри, изработването на тактически доктрини и създаването на военни планове. Самото планиране изисква информация за потенциала на врага и събирането на разузнавателни данни става рутинна практика. Подготвените стратегически планове се основават на убеждението, че използването им е напълно допустимо, в случай че политиката на сдържане се провали.

Всички страни модернизират армиите и въоръженията си. Например Русия предприема широкомащабно превъоръжаване и военна реформа, които се планира да приключат около 1916 – 1917 г.

Европа все повече се възприема като единен театър на военни действия – например, известният германски план Шлифен е съставен в отговор на френско-руския съюз, насочен срещу Германия. Затова, при започване на война в Европа, притиснатата между тези две враждебни държави Германия следва да нанесе първо удар на запад към френските отбранителни съоръжения (като заобиколи през Белгия, въпреки обявения белгийски неутралитет) и след очакваната убедителна победа да насочи войските си срещу Русия.^[8]

Геополитически фактори[редактиране | редактиране на кода]

Според френския политолог Филип Моро-Дефарж в началото на 20 век всяка европейска нация започва да смята, че съществуването ѝ е поставено под въпрос. Това може да се обясни с широко разпространения социален дарвинизъм, който разглежда международното съперничество като логично продължение на борбата за оцеляване. Така пространството започва да се разглежда като най-важния елемент на националната сигурност.^[8]

Наред с това се появяват обединителни интернационални тенденции около една или друга велика държава под формата на пангерманизъм, панславизъм (немците – около Германия, славяните – около Русия) и др. Европа става и арена на иредентистки движения, претендиращи за обединение на етноси в еднородно пространство за сметка на исторически установени разнородни образувания (например Австро-Унгария).

Създадените големи съюзни блокове са нещо ново в европейската политика и за известно време успяват да наложат политика на сдържане, като в периода 1905 – 1914 двата съюза се приближават към военен паритет, но надпреварата във въоръжаването става все по-интензивна.

Съперничеството по страни[редактиране | редактиране на кода]

Британска империя[редактиране | редактиране на кода]

• Не може да прости на Германия подкрепата за бурите в Англо-бурската война (1899 – 1902).
• Не възнамерява да допусне германска експанзия в райони, които счита за свои сфери на влияние: Източна и Югозападна Африка.
• Води с Германия неявна икономическа и търговска война.
• Извършва активни военноморски приготовления в случай на агресия от страна на Германия.
• Заради потенциалната немска заплаха се отказва от традиционната си политика на блестяща изолация и преминава към образуване на анти-германски блок от държави.

Франция[редактиране | редактиране на кода]

• Стреми се към реванш за поражението, нанесено ѝ от Германия във Френско-пруската война от 1870 г.
• Иска да си възвърне Елзас-Лотарингия.
• Търпи загуби на традиционните си пазари поради конкуренцията на немските стоки.
• Опасява се от нова германска агресия.
• Желае на всяка цена да запази колониите си, в частност Северна Африка.

Руска империя[редактиране | редактиране на кода]

В навечерието на Първата световна война Русия е отслабена от революцията от 1905 г.

• Държи да запази статута си на велика европейска държава, в частност по отношение на Германия, с помощта на ускорена, макар и закъсняла, индустриализация.
• Иска да се утвърди като най-могъщата азиатска държава чрез придобиване на контрол над Централна Азия и усвояване природните богатства на Сибир.
• Претендира за свободно преминаване на нейната флота в Средиземно море и свободен достъп до южните и западни морета, настоява за отслабване или преразглеждане на контрола над пролива Дарданели.
• Разглежда строителството на багдадската железница (1898) като враждебен акт от страна на Германия. При това твърди, че то е в разрез с правата ѝ в Азия според англо-руското съглашение от 1907 година за разпределение на сферите на влияние в района (тези разногласия с Германия обаче са урегулирани с Потсдамското съглашение през 1911 г.).
• Противодейства на германската хегемония в Европа и на австрийското проникване на Балканите.
• Иска да оглави панслависткото движение, обединявайки и подкрепяйки всички европейски славяни, защитавайки ги от посегателства и да удовлетвори своите политическо-религиозни амбиции; поддържа на Балканите анти-австрийски и анти-турски настроения у сърби и българи.

Сърбия[редактиране | редактиране на кода]

• Новообразуваната държава (пълна независимост от 1878 г.) се стреми да се утвърди като лидер на славянските народи на Балканите.
• Планира да образува Югославия, като включи в нея всички славяни от южната част на Австро-Унгария.
• Неофициално подкрепя националистическите организации, борещи се против Австро-Унгария и Турция.

България[редактиране | редактиране на кода]

• Стреми се да се утвърди като лидер на славянските народи на Балканите (в противовес на Сърбия).
• Стреми се да си възвърне териториите, загубени след Междусъюзническата война (1913), а също така да получи територии, за които претендира след приключването на Балканската война.
• Желае да отмъсти на Сърбия и Гърция за унизителното поражение през 1913 г.

Полша[редактиране | редактиране на кода]

• Поляците се стремят към независимост и обединение на полските земи след няколко подялби на Полша.

Германска империя[редактиране | редактиране на кода]

• Стреми се към политическо и икономическо господство на европейския континент.
• Включва се в борбата за колонии едва след 1871 г., претендира за равни права в колониалните владения на Британската империя, Франция, Белгия, Нидерландия и Португалия. Проявява особена активност за излаз на пазари.
• Квалифицира Антантата като съглашение, насочено срещу Германия.
• Желае да придобие нови територии.

Австро-Унгария[редактиране | редактиране на кода]

• Многонационална империя, която поради междунационалните противоречия е постоянен център на нестабилност в Европа.
• Стреми се да удържи анексираните от нея през 1908 г. Босна и Херцеговина (вж. Босненска криза).
• Противодейства на Русия, самообявила се за защитник на всички славяни на Балканите, и на Сърбия, претендираща за обединител на южните славяни.

Османска империя[редактиране | редактиране на кода]

• Стреми се да си върне териториите, загубени след Балканските войни.
• Стреми се да запази единството на нацията в условията на фактически разпаднала се държавност, което може да стане при риск от външна заплаха.
• В Близкия изток се сблъскват интересите на практически всички държави, които искат да си разпределят владенията на Османската империя.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

• колектив. Оксфордска история на 20 век. 2000. ISBN 954528174X. с. 496.
• Лидъл Харт, Базил. История на Първата световна война. София, Труд, 2014. ISBN 978-954-398-333-9. с. 536.
• Стивънсън, Дейвид. 1914 – 1918 Историята на Първата световна война. София, Рива, 2008. ISBN 978-954-320-155-6. с. 927.

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Causes of World War I в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​ ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​