Правителство на Васил Радославов 1
| Правителство на Васил Радославов | ||||
 13-о правителство на България | ||||
| Общи | ||||
|---|---|---|---|---|
| Председател | Васил Радославов | |||
| Сформиране | 16 август 1886 | |||
| Разпускане | 28 юни 1887 | |||
| Първоначален състав | ||||
| Коалиция | ЛП (радослависти), КП, НЛП, НП | |||
| Министри | 4 | |||
| ~ мъже | 4 | |||
| ~ жени | 0 | |||
| ||||
Първото правителство на Радославов е тринадесето правителство на Княжество България, назначено с прокламация „Към българския народ“ от 16 август 1886 г.[1] в резултат на контрапреврата, довел до краткотрайното завръщане на княз Александър I Батенберг[2]. Управлява до 28 юни 1887 г.[2], след което е наследено от първото правителство на Константин Стоилов[3].
Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.
Политика[редактиране | редактиране на кода]
1886–1887[редактиране | редактиране на кода]
На 25 август 1886 г. князът на България обявява окончателното си решение да абдикира след отказа на Русия да одобри завръщането му в България. Правителството и тримата регенти трябва да се справят от тежкото положение на княжеството, да неутрализират войнстващата русофилска опозиция и да изберат нов княз. Обстановката в страната се усложнява от рязкото влошаване на българо-турските отношения поради грешки на руската дипломация. Пристигналият в България императорски пратеник Каулбарс се намесва грубо във вътрешните работи на Княжеството – открито призовава офицерите русофили към нов бунт. Правителството и Регентството приемат част от исканията на руския комисар, сред които отменяне военното положение и освобождаване на детронаторите. Отказана е отмяната на насрочените избори за Велико народно събрание[3].
Русофобите побеждават в изборите. В Бургас с участието на руски офицери започва бунт срещу Регентството, а във Варненското пристанище акостират два руски военни кораби. Русия принуждава избрания от Великото народно събрание за български княз Валдемар Датски да се откаже от престола. На 6 ноември 1886 г. Каулбарс обявява скъсването на българо-руските дипломатични отношения. Опитите на Регентството и правителството на Радославов да получат реална международна подкрепа завършват без успех. Окуражена от това, опозицията организира бунтове в Силистренския и Русенския гарнизон. Водачите на българската политическа емиграци се обръщат с искане към Турция чрез сила да свали правителството и регентите. В отговор се засилва политическият терор в страната, арестуван е Петко Каравелов, а ръководителите на военните бунтове са осъдени и екзекутирани[3].
1887, разпускане на правителството[редактиране | редактиране на кода]
Разправата с политическите противници, както и образуваният през март 1887 г. антируски западен съюз стабилизират позициите на управляващата групировка. Създават се благоприятни условия за разрешаване на един от основните проблеми – избора на княз. Преговорите с единствения възможен кандидат за трона – принц Фердинанд Сакс-Кобургготски, завършват с успех. На 25 юни 1887 г. Великото народно събрание избира немския принц за княз на Българите. След гласуването правителството на д-р Радославов подава оставка.[4][3]
Съставяне[редактиране | редактиране на кода]
Кабинетът, оглавен от Васил Радославов, е образуван от представители на русофобски политически сили.
Кабинет[редактиране | редактиране на кода]
Сформира се от следните 4 министри и един председател[3].
| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| председател на Министерския съвет | Васил Радославов | Либерална партия (радослависти) | |
| външни работи и изповедания | Григор Начович | Консервативна партия | |
| вътрешни работи | Васил Радославов | Либерална партия (радослависти) | |
| финанси | Григор Начович (упр.) | Консервативна партия | |
| военен | Данаил Николаев | военен | |
| правосъдие | Димитър Тончев | Либерална партия (радослависти) | |
| народно просвещение | Георги Живков | Либерална партия (стамболовисти) | |
Промени в кабинета[редактиране | редактиране на кода]
от 26 август 1886[редактиране | редактиране на кода]
| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| правосъдие | Константин Стоилов | Консервативна партия | |
| народно просвещение | Тодор Иванчов | Либерална партия (радослависти) | |
| финанси | Иван Гешов | Народна партия | |
от 18 ноември 1886[редактиране | редактиране на кода]
| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| финанси | Васил Радославов (упр.) | Либерална партия (радослависти) | |
Събития[редактиране | редактиране на кода]
1886[редактиране | редактиране на кода]
- 26 август 1886 – Княз Александър Батенберг абдикира под натиска на Русия, оставяйки в България регентство начело със Стамболов и правителството начело с Радославов.[5]
- 28 септември 1886 – Привържениците на правителството печелят изборите за III велико народно събрание, което трябва да избере нов държавен глава на страната.[6]
- 13 октомври 1886 – Нишко споразумение за уреждане на отношенията със Сърбия след войната от 1885 година.[7]
- 6 ноември 1886 – Русия скъсва дипломатическите си отношения с България след като не успява да наложи смяна на регентите и нови избори за Велико народно събрание.[8]
1887[редактиране | редактиране на кода]
- 16-19 февруари 1887 – Русофилски бунтове в Силистра и Русе, последвани от репресии над опозицията.[9]
- 25 юни 1887 – III велико народно събрание избира принц Фердинанд Сакскобургготски за български княз. Радославов, който е привърженик на Батенберг, подава оставка дни по-късно.[10]
Вижте също[редактиране | редактиране на кода]
Литература[редактиране | редактиране на кода]
- Стателова, Елена и др. История на нова България 1878-1944. Том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7.
- Стателова, Елена и др. История на Българската дипломация 1879–1913 г. София, Фондация „Отворено общество“, 1994. ISBN 954-520-038-3. Посетен на 18 април 2015.
- Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ ДВ. Прокламация „Към българския народ“ от 16 август 1886 г. Обнародвана в „Държавен вестник“, бр. 80 от 19 август 1886 г.
- ↑ а б Ангелова, Й. и др. Българските държавни институции 1879–1986 Архив на оригинала от 2015-01-18 в Wayback Machine.. Енциклопедичен справочник. София 2008 (Дигитална библиотека по архивистика и документалистика, посетен на 18 април 2015)
- ↑ а б в г д Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X. с. 47-49.
- ↑ Стателова 1999, с. 92 – 103.
- ↑ Стателова 1999, с. 93.
- ↑ Стателова 1999, с. 96.
- ↑ Стателова 1994, с. 110 – 112.
- ↑ Стателова 1994, с. 103 – 104.
- ↑ Стателова 1999, с. 100 – 101.
- ↑ Стателова 1999, с. 103.
| ||||||||||||||
.svg){kind=small}