Мирно съвместно съществуване

Мирното съжителство (или мирно съвместно съществуване – като форма на продължаването на класовата борба) е теория, разработена и прилагана от Съветския съюз в различни точки по време на Студената война в контекста на уж марксистко-ленинската чуждестранна политика и е приета от държавите под влияние на СССР, заявявайки, че те биха могли да съжителстват в мир с „капиталистическия“ блок (т.е. не-комунистическите страни). Това е в противовес на принципа, че комунизмът и капитализмът никога не могат да съществуват в мир. Съветският съюз я прилага в отношенията между западния свят и по-специално, Съединените щати и страните от НАТО, и страните от Варшавския договор.

Обща информация[редактиране | редактиране на кода]

Годините 1955 – 1956 не бележат края на двуполюсния свят, роден след Втората световна война. Те не са и краят на Студената война. Този междинен период, който извежда света от двублокова конфронтация към разведряване, се нарича „мирно съвместно съществуване“. То е едновременно нов вид отношения Изток – Запад и последица от „раждането на Третия свят“.

Първата, азиатска част на деколонизацията, е последвана от втора вълна – предимно африканска. През 1955 г. в Бандунг в отсъствието на Великите сили, неотдавна освободилите се от колониално владичество държави обявяват волята си за независимост и мирно съвместно съществуване, а през 1956 г. в Суец двете големи европейски колониални сили търпят дипломатическо поражение от държава от Близкия изток.

Третият свят провъзгласява желанието си към него да не се отнасят като с обект на международната политика. Така той усложнява и обогатява взаимоотношенията и съотношението на силите Изток – Запад. Малко по малко идеологическата конфронтация е заменена от икономическо съперничество, надпревара във въоръжаването и завладяване на Космоса. Идеологическото противопоставяне прави невъзможен истинския мир.

И между двата блока мирното съвместно съществуване триумфира, макар остри кризи като тези, които засягат стария полюс на напрежение – Берлин, и един нов – Куба, да бележат периода. Дори и в самите блокове се появяват линии на разделение, най-вече в Източния блок, където в резултат на десталинизацията кризи разтърсват Полша и Унгария, а в съветско-китайския съюз се появяват пукнатини. В Западния блок европейските страни, излезли от периода на възстановяване, започват да се стабилизират.

МСС и неговите граници[редактиране | редактиране на кода]

Малко по малко двата блока си дават сметка, че техните отношения не водят непременно към открита война. Първите признаци на размразяване датират от смъртта на Сталин, но мирното съвместно съществуване е на дневен ред в доклада на Никита Хрушчов пред XX конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС). Промяната на съветската външна политика проличава преди всичко през 1955 г. с подписването на мирния договор за Австрия и сдобряването на съветските ръководители с Тито. Десталинизацията става причина за пропукванията, които се появяват в Източния блок. В Западния блок е напът да се роди нов силов полюс в лицето на Общия пазар. Мирното съвместно съществуване обаче не означава край на напрежението. Между двата лагера Изток – Запад то заема мястото на Студената война.

В процеса на деколонизацията в Азия и Африка се появяват държави, които отказават да се равняват по Изтока или по Запада и искат да живеят в мир. Това е Третият свят – едно ново действащо лице, което смущава биполярната схема. От друга страна, заплахата с унищожение, която крият ядрените оръжия, вече не е монопол на една-единствена сила.

По отношение на световното равновесие Суецката криза, както и тази в Унгария, доказват, че двете свръхсили предпочитат да избегнат сблъсъка. Съветските ръководители и особено Никита Хрушчов по-бързо адаптират политиката си към това развитие от американците. В доклада си пред Върховния съвет на 31 октомври 1959 г. Хрушчов изоставя схващането за неизбежен военен сблъсък между капиталистическата и комунистическата система. Макар победата на комунизма да си остава дългосрочната цел, съперничеството трябва да се ограничи в икономическата и идеологическата област.

По времето на мирното съвместно съществуване (между 1955 и 1962 г.) се променя стилът на дипломатическите отношения: съветските ръководители правят многобройни посещения в чужбина. Хрушчов се среща с Айзенхауер в Съединените щати през септември 1959 г., с Дьо Гол във Франция през март 1960 г., с Кенеди във Виена през юни 1961 г. Той дава превес на икономическото съперничество със Съединените щати, като предсказва, че през 1980 г. Съветският съюз ще е изпреварил далеч САЩ в производството. Победата на комунизма трябва да се осъществи в икономическата област.

Равновесието на ужаса[редактиране | редактиране на кода]

Съветската дипломация умее да извлича полза от ядреното разубеждаване, като по време на Суецката криза размахва срещу Франция и Великобритания заплахата от ядрен удар и като всява страх у САЩ с успехите си в космоса.

Съветският успех в космоса[редактиране | редактиране на кода]

Извеждането на първия изкуствен спътник на Земята – „Спутник“ – от Съветския съюз на 4 октомври 1957 г. и първият полет на човек в космоса, руснака Юрий Гагарин, са научни подвизи и като че ли доказват, че СССР разполага с ракети с голям обсег, които могат да достигнат до САЩ. Последните си дават сметка, че изостават – missile gap. Те решават да положат гигантски усилия, за да преодолеят изоставането си. На 25 май 1961 г. президентът Джон Ф. Кенеди приема предизвикателството и иска от Конгреса средства за овладяване на космоса. Това е началото на нова надпревара във въоръжаването, целта на която е не унищожаване на неприятеля, а запазването на превъзходство.

Новата американска стратегия[редактиране | редактиране на кода]

Съединените щати променят стратегията си. Кенеди потвърждава решителността на САЩ да защитават свободния свят. Тази стратегия включва притежаването на пълна гама оръжия и преди всичко засилване на американските конвенционални сили, които стават по-мобилни, а що се отнася до ядрената област – разработват се нови средства за отговор като ракетите „Поларис“.

Стратегията се съпътства от дълбоко реформиране на американското министерство на отбраната, Пентагона, в посока на централизиране на върховното командване. Въпреки тревогата на американците за missile gap СССР в действителност е много изостанал от САЩ в надпреварата за стратегически оръжия.

Първите преговори за разоръжаване[редактиране | редактиране на кода]

Другата последица от равновесието на ужаса е активизирането в областта на разоръжаването. Съветският съюз се изявява като радетел за разоръжаването и подкрепя идеята за превръщането на Централна Европа в безядрена зона (1957 – 1958) и обявява мораториум върху ядрените опити.

На среща на високо равнище във Виена (3 – 4 юни 1961) Хрушчов иска от Кенеди преговорите за ядрени опити да бъдат поставени в по-общите рамки на разоръжаването.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

• Морис Ваис, Международните отношения след 1945 г., София, Кама, 2004, ISBN 954-9890-56-2