Йосиф Соколски
Йосиф Соколски | |
български източнокатолически архиепископ | |
Йосиф Соколски при втората си мисия в Холмската епархия (ноември 1872). Източник: ДА „Архиви“ | |
Роден | Тодор Петрович 1786 г. |
---|---|
Починал | 30 септември 1879 г. |
Религия | Католическа църква[1] Църква на съединените с Рим българи |
Йосиф Соколски в Общомедия |
Йосиф Соколски е известен български църковен деятел от епохата преди Освобождението, основател на Соколския манастир. Йосиф играе видна роля при подписването на Унията с Римокатолическата църква през 1860 – 1861 г. и е апостолически викарий на Българския апостолически викариат.
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Младежки години[редактиране | редактиране на кода]
Роден е като Тодор Петрович[2] в село Нова махала, днес квартал в Габрово[3] около 1786 година[4] в семейство на православни християни, баща му бил дървар-въглищар. Според В. Друмев, произхожда от "здрав балканджийски род"[5]Иван ходел често с баща си в гората, за да му помага, тъй като бил единственото момче в семейството. Там едва не бил погубен от кърджалии. На четмо и писмо вероятно е бил научен от селския свещеник, а според други сведения това е станало в сопотското килийно училище[5]. На 9 години успява да се спаси от от потурчване.
През детските си години се проявявал като „буйно момче и мразел турците“[6]. Според някои автори, като Теплов и Георги Раковски,[5] преди да се покалугери, Йосиф Соколски е бил хайдутин в Габровския Балкан. Според неговия биограф Станимир Станимиров, както и според д-р Петър Цончев, това не би могло да е вярно[7].
Според думите на йеромонах Йосиф, игумен на Габровския манастир,
„ | Решението на Йосиф Соколски да напусне Троянски манастир и да се установи в Габрово, за да основе манастир тук, било взето, когато монасите в Троянския манастир се разделили на 2 еднакво силни партии и при избор на заместник на починалия игумен не могли да дойдат до съгласие. | “ |
. В началото на 19 век (около 1802 г.) става послушник в Троянския манастир, където приема монашество през 1806 г. и е ръкополажен за архимандрит, през 1815 [8] година. Посещава Света гора (Атон) през 1820-те години, откъдето донесъл ръкописа на „Габровски сборник“, в който е описано житието на свети Онуфрий Габровски. На 1 май 1826 г. става игумен на Калоферския мъжки манастир. Както пише д-р Петър Цончев,
„ | Това става ясно от една негова бележка на първия празен лист от книгата „Священное цветособрание или сто и четыре священны истории от Гибнера“ на Будин, 1824 г. Тази книга се намира в Габрово, в библиотеката на покойния свещеник Васил Михов, който е бил сродник на Йосиф Соколски и негово духовно чедо.[9] | “ |
Огненият му дух се проявява и под расото. Той многократно влиза в конкфликт с различни представители на властта - с чорбаджиите от Гложен и Троян; с аянина от Ловеч и пр. Спасява от насилствено потурчване няколко български девойки[8]. В манастира се открива и (ново) килийно училище, а за предоподавател е повикан Неофит Бозвели[8]
Основаване на Соколския манастир и Габровския девически манастир[редактиране | редактиране на кода]
През 1832 г., вече като архимандрит, Йосиф Соколски пристига от Троянския манастир в Габрово, за да построи девически манастир на местността Сокола (над с. Етъра, Габровско, сега квартал на Габрово). Жителите на с. Етъра така наричали скалата и хълма и манастирът приема това име, както и до днес е известен – Соколски манастир. Не е известно точно откога архимандрит Йосиф приема фамилното име Соколски. Соколският манастир през 1856 дава прибежище на четата на Н.Филиповски. Все в същият манастир по негова иницитива през 1836 г. към манастира се създава и девическо училище, в което учителствали дяконът на манастира Иларион, който преподавал псалтика (специално изпратен да я изучи в Търново); за кратко време тук е преподавал известният народен будител Неофит Бозвели. Там учели 5 момчета, които на славянобългарски език са изучавали граматика, аритметика, география, писмовник и свещеното писание. [8]
В края на 1830-те години Йосиф Соколски прави постъпки да основе в Габрово девически манастир „Свето благовещение“. През 1839 г. получава нужния ферман. Най-напред са построени килиите (1840 – 1842), а самата църква е довършена през 1846 г.[10]
Благодарение на своя „твърд характер на постник и въздържател, както и на внушителната му фигура“, Йосиф Соколски успява да основе двата манастира. Както пише д-р Петър Цончев,
„ | За неуморната му дейност по събиране средства за тяхното изграждане, разширяване и разхубавяване той спечелва почитта и уважението на всички габровци[11]. | “ |
Архимандрит Йосиф Соколски изпъква и като радетел за българската просвета. Макар сам да е бил малко грамотен, той ценял учението и съзнавал неговото значение.
След като Неофит Бозвели напуска манастира, училището замира поради липса на учител. Архимандрит Йосиф Соколски въпреки това решава да открие истинско духовно (богословско)училище за свещеници и за монаси. През март 1847 г. успява да изходатайства от Търновския митрополит Атанасий пантахуза (разрешение) за събиране на помощи от епархията, като събраната сума щяла да отиде „за доизкарване и украса на манастира“ и за училището, което щял да открие за свещеници и монаси.Поради липса на средства не успява да осъществи замисленото. Според други сведения упоритата фанариотска съпротива проваля замисленото начинание[8] . До края на дните си милеел за манастира и не преставал да пише от Киевско-Печорската лавра на габровските първенци и еснафи да се трудят за него[12].
Опит за въстание в Габрово[редактиране | редактиране на кода]
През 1856 покрай избухналата Кримска война се надява да вдигне въстание в родния си край. За сътрудничеството си с бунтовниците е изправен пред съда в Търново [8] където той наивно се опрадава с думите "Тоягите им бяха пробити, а срещу пробити тояги не се стои. Вие да бяхте на мое место, не хлеб, а хоро щяхте да играете
Приемане на уния с Римокатолическата църква[редактиране | редактиране на кода]
През 1856 възнамерява да отпътува за Русия откъдето да търси материално финансиране за своя манастир. По пътя се отбива в Цариград и е привлечен в униатската партия на Др. Цанков[8] 1860 г. сред черковните среди се засилва борбата за независимост на българската православна черква от гръцкия патриарх. В същото време сред българите в Цариград се засилва движението за уния с Римокатолическата църква като алтернатива на подчинението на българската църква на гръцката патриаршия. Сред поддръжниците на това движение са Драган Цанков и д-р Георги В. Миркович.
Йосиф Соколски е бил привърженик на идеята за независимост на българската църква. Същевременно е привлечен и към движението за уния, вероятно от габровеца Никола Сапунов, който е сред най-ревностните пропагандатори за унията в Цариград, а според някоки изследователи не бива да се подценява и склонността му към авантюризъм. През ноември 1860 г. [8] архимандрит Йосиф Соколски заминава за Цариград. След пристигането си там на 18 декември 1860 г. с е включва като член на делегацията начело Драган Цанков и Георги Миркович и архимандрит Макарий, която отива при тамошния католически архиепископ Паоло Брюнони с молба да представи желанието им пред папа Пий IX да възобнови българската народна и каноническа йерархия. Йосиф Соколски е избран като най-подходящо лице, което да бъде ръкоположено от папата за български патриарх.
На 15 март 1861 г. Йосиф Соколски, заедно с дякон Рафаил Попдобрев, Драган Цанков и Георги Миркович заминават с параход за Италия. На 22 март пристигат в Рим, а на 26 март са приети на аудиенция при папата. На 2 април 1861 г. в Сикстинската капела в Рим той е ръкоположен от папа Пий IX в архиепископски чин и апостолски наместник на съединените българи. Според някои сведения на срещата с папата той проявява своя балканджийски нрав [5](интересува се кога ще бъде признат за патриарх, разказва спомени за живота си като хайдутин и пр.).
Руската дипломация е силно обезпокоена от унията, като вижда в нея заплаха за влиянието на Русия върху българската православна църква и върху българското население в Османската империя. Н.Игнатиев се опитва да "вразуми" Д.Цанков, но той е неумолим.
Според общественика и изследовател на Габровския край д-р П. Цончев скоро след това Йосиф Соколски се разкайва за отстъплението си от православието и напуска Цариград, отпътувайки за Одеса с руския параход „Елбрус“ на 6 юни 1861 г., заедно с П. Р. Славейков[13]. Католическата църква в България поддържа различна версия за това събитие: архиепископ Йосиф не бил напуснал доброволно Цариград. Те считат, че руският посланик в Цариград, княз Лобанов, решава да отвлече архиепископ Йосиф Соколски от Цариград. Това става със съдействието на Найден Геров и Петко Р. Славейков[14], които го подмамвата да разгледат парахода „Елбрус“ докато чакали за среща с български владици, след което параходът отплувал за Одеса и отвлича Соколски в Русия.[15]. Въпреки че има неясности около това отвличане, Ив.Софранов и М.Радивоев поддържат тази версия[8], а впоследствие тя е изследвана и от множество бележити историци.
До края на живота си Йосиф Соколски се подписва като „архиепископ“.
Последни години в Киевско-Печорската лавра[редактиране | редактиране на кода]
След пристигането си в Одеса Йосиф Соколски е настанен в дома на габровеца Васил (Василий) Рашеев. След кратък престой там отпътува за Киев, където след кратък престой в дума на Никола Тошков се установява в манастира Киевско-Печорска лавра[16]. В монашеската обител е поставен под строг контрол, следи се кореспонденцията му, забранено му е също така да напуска територията на манастира [8] Съществуват сведения, че е искал да се върне в православието, но му е било отказано.
През 1861 г. на 2 пъти участва в служба в църквата на лаврата, след което повече не му се разрешава участие в службата. През 1862 г. му се отпуска руска държавна пенсия в размер 700 рубли годишно, увеличена на 1000 рубли през 1868 г.[17]
Йосиф Соколски моли (1862) да му бъде отпуснато място близо до манастира Китаевска пустиня, подчинен на лаврата, намиращ се недалеч от Киев, на брега на р. Днепър. Молбата му е била удовлетворена и там той засажда лозе с помощта на бесарабски българин, който живеел в Киев. Там скоро била построена и малка къщичка, като мястото нарекли Болгарский хутор (Български чифлик)[18]. През 1869 г. там била построена и малка църква (параклис) „Св. Кирил и Методий“.
След полското въстание в 1863 г. възниква конфликт между руското правителство и папа Пий IX, поради което всички католически епископи били изгонени от Русия (тогава по-голямата част от днешна Полша е била в границите на Руската империя). Много селища от епархия Холм останали без свещеници, тъй като нямало кой да ръкополага нови католически свещеници. С разрешение на император Александър II архиепископ Йосиф Соколски е бил изпращан в Холм да ръкополага свещеници през януари и ноември 1872 г., октомври и ноември 1873 г. и ноември 1874 г., като ръкоположил общо 72 свещеници[19].
През всичките години, прекарани в Русия, Йосиф Соколски многократно подава писмени молби да му бъде разрешено завръщане в България. След 1878 г. отново подновява тези молби, но му е било отказано[20].
Максим Пловдивски пише:
„ | Аз бях близък до дяда Соколски, много му се искаше да си дойде в България, като се освободи, за да умре на манастира (Соколския), за което правил постъпки, но не го пуснаха. Моли ме да му пиша писмо до дяда Климента в Търново, да му разреши да се прибере в Соколския манастир. Горкият старец, често пееше стари български песни, макар и да казваше, че бил на сто и десет години.[21] | “ |
Архиепископ Йосиф Соколски умира на 30 септември 1879 година. Погребан е в Киевско-Печорската лавра в Киев.
Литература[редактиране | редактиране на кода]
- Енциклопедия България, т.3, С. 1982 г., с. 254
- Цончев, д-р Петър. Из общественото и културно минало на Габрово – исторически приноси, печ. Художник, С. 1934 (Габрово, 1996), с. 626 – 642
- Станимиров, Станимир. Спомените ми за архиепископ Йосиф Соколски. – Известия на Историческото дружество, 5, 1922
- Станимиров, Станимир. Страници из живота и дейността на архиепископ Йосифа Соколски. Известия на Историческото дружество, 4, 1924
- Станимиров, Станимир. Архиепископ Йосиф Соколски и опитите му да се върне в лоното на православната черква. В: Сборник в чест на В. Н. Златарски. С., 1925
- Станимиров, Станимир. Архиепископ Йосиф Соколски в Холм (1925)
- Станимиров, Станимир. Архиепископ Йосиф Соколски в Киево-Печерската Лавра. – Духовна култура, 1930, № 42, 43, 44
- проф. Цонев, Б. Славянски ръкописи в Българската академия. – Сборник на Българската академия на науките, кн. VI, 1916 г., с. 62, № 11, Троянски дамаскин
- Гъбенски, П. Архиепископ Йосиф Соколски. – В: Сборник в чест на пловдивски митрополит Максим. С., 1931, с. 3
- Аксунов, Михаил. История на Католическата църква от източен обред в България. От времето на съединението на част от българския народ с Католическата църква, Изд. КАЕ, София, 2008
- Еленков, Иван. Католическата църква от Източен обред в България от времето на нейното учредяване с присъединението на част от българския народ към Рим през 1860 г. до средата на XX век, Изд. КАЕ, София, 2000
- Славов, Андрей. Киевският затворник. Архиепископ Йосиф Соколски, Изд. КАЕ, София, 2008
- Узунова, Мария. Учредяването на Католическата църква от източен обред в България през Възраждането, Изд. КАЕ, София, 2006
- Каравълчев, Венцислав. Някои бележки върху личността на първия униатски архиеп. Йосиф Соколски, сп. „Християнство и култура“, бр. 64
- Каравълчев, Венцислав. Холмската мисия на Йосиф Соколски и краят на Брест-литовската уния , сп. „Християнство и култура“, бр. 65
- Колупаєв, Владимир. Архиєпископ Йосип Сокольський i Україна // ПАТРІАРХАТ. Львiв. 2011, № 4. С. 26 – 28.
- Фролова, М. М. К истории бегства в Россию архиепископа болгарской униатской церкви Иосифа Сокольского (1861). – Славянский альманах, 2016, Вып. 3 – 4, 79 – 97
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ sokols // Посетен на 18 октомври 2020 г.
- ↑ nationallibrary.bg
- ↑ draganbachev.wordpress.com
- ↑ Цончев, д-р Петър. Из общественото и културно минало на Габрово. С, печ. Художник, 1934 (Габрово, 1996). с. 628.
- ↑ а б в г "Кой кой е сред българите XV-XIX в." енциклопедичен исторически сборник под съставителство и редакция на проф. Ил.Тодев; Анубис 2000, стр. 123
- ↑ Цончев, д-р Петър. Из общественото и културно минало на Габрово. С, печ. Художник, 1934 (Габрово, 1996). с. 629.
- ↑ Цончев, д-р Петър. Из общественото и културно минало на Габрово. С, печ. Художник, 1934 (Габрово, 1996). с. 628 – 629.
- ↑ а б в г д е ж з и к "Кой кой е сред българите XV-XIX в." енциклопедичен исторически сборник под съставителство и редакция на проф. Ил.Тодев; Анубис 2000, стр. 124
- ↑ Цончев, д-р Петър. Из общественото и културно минало на Габрово. С, печ. Художник, 1934 (Габрово, 1996). с. 629.
- ↑ Манастирът не съществува – унищожен е с булдозери през лятото на 1959 г., когато Габрово става окръжен град и срещу манастира започва да се строи сградата на Окръжния комитет на БКП. Заповед за разрушението вероятно издава тогавашният председател на Окръжния народен съвет Никола Българенски.
- ↑ Цончев, д-р Петър. Из общественото и културно минало на Габрово. С, печ. Художник, 1934 (Габрово, 1996). с. 632 – 633.
- ↑ Цончев, д-р Петър. Из общественото и културно минало на Габрово. С, печ. Художник, 1934 (Габрово, 1996). с. 633.
- ↑ Цончев, д-р Петър. Из общественото и културно минало на Габрово. С, печ. Художник, 1934 (Габрово, 1996). с. 637.
- ↑ История на българите: В 8 тома. Късно средновековие и Възраждане, Том 2 от История на българите, Емил Александров, ISBN 954-621-213-X, 9789546212139, автор Георги Бакалов, редактор Георги Марков, издател TRUD Publishers, 2004, ISBN 954-528-467-6, с. 593 – 594.
- ↑ Виж
- ↑ Сайт на Киевско-Печорската лавра
- ↑ Цончев, д-р Петър. Из общественото и културно минало на Габрово. С, печ. Художник, 1934 (Габрово, 1996). с. 638.
- ↑ Виж
- ↑ Цончев, д-р Петър. Из общественото и културно минало на Габрово. С, печ. Художник, 1934 (Габрово, 1996). с. 638 – 639.
- ↑ Цончев, д-р Петър. Из общественото и културно минало на Габрово. С, печ. Художник, 1934 (Габрово, 1996). с. 640.
- ↑ Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 51.
пръв | → | български апостолически викарий (19 април 1861 – 30 септември 1879) | → | епископ Рафаил Попов |