Италия

Италианска република
Repubblica Italiana
      
Химн: Il Canto degli Italiani
Местоположение на Италия
Местоположение на Италия
География и население
Площ302 068 km²[1]
(на 71-во място)
Води1,24%
Климатсубтропичен, средиземноморски
СтолицаРим
Най-голям градРим
Официален езикиталиански език[б 1]
Религия84,4% християнство
11,6% нерелигиозност
1,0% ислям
3,0% други
Демонимиталианец
Население (2023)58 850 717[2]
Население (2022)58 853 482
Гъстота на нас.195 души/km²
(на 71-во място)
Градско нас.72%
(на 90-о място)
Управление
Формаунитарна парламентарна република
ПрезидентСерджо Матарела
Министър-председателДжорджа Мелони
ОрганизацииООН, ЕС, НАТО, ОИСР, ОССЕ, Г-7, Г-20, СЕ
Законодат. властПарламент
Горна камараСенат на републиката
Долна камараКамара на депутатите
История
Обединение17 март 1861 г.
Републиканска форма12 юни 1946 г.
Настояща конституция1 януари 1948 г.
Влизане в ЕС1 януари 1958 г.
Икономика
БВП (ППС, 2024)3,347 трлн. щ.д.[3]
(на 13-то място)
БВП на човек (ППС)56 905 щ.д.[3]
(на 30-о място)
БВП (ном., 2024)2,328 трлн. щ.д.[3]
(на 8-о място)
БВП на човек (ном.)39 580 щ.д.[3]
(на 26-о място)
ИЧР (2022)0,906[4] (много висок)
(на 30-о място)
Джини (2020)32,5[5] (среден)
Прод. на живота84,8 години
(на 12-то място)
Детска смъртност6,8/1000
(на 83-то място)
Грамотност98,4%
(на 48-о място)
ВалутаЕвро (EUR)
Други данни
Часова зонаCET (UTC+1)
Лятно времеCEST (UTC+2)
Формат на дататадд/мм/гггг
Автомобилно движениедясно
Код по ISOIT
Интернет домейн.it
Телефонен код+39
ITU префиксIAA-IZZ
Официален сайтwww.italia.it
  1. Като официални езици на регионално ниво са признати още немски – в Трентино-Алто Адидже и френски език – във Вале д'Аоста.
Италия в Общомедия

Италия (на италиански: Italia), официално название Италианска република[6] (на италиански: Repubblica Italiana), е държава, разположена в Южна и Западна Европа, чиято територия до голяма степен съвпада с географския регион Италия. Тя е унитарна парламентарна република.[7] Към 1 януари 2023 г. населението ѝ е близо 59 млн. души[8], което я прави третата по големина държава в ЕС по население след Германия и Франция.[9] От 1870 г. столицата ѝ е Рим.[N 1]

Оградена от Алпийската дъга, Италия граничи на север, от запад на изток, с Франция, Швейцария, Австрия и Словения. Апенинският полуостров се простира в Средиземно море, заобиколен от Лигурско, Тиренско, Йонийско и Адриатическо море, и от множество острови (най-големите от които са Сицилия и Сардиния), на общо 302 068,26 km².[7] Държавите Ватикан[10] и Сан Марино[11] са анклави в Италия, докато Кампионе д'Италия е италиански ексклав в Швейцария.

Кръстопът на множество праисторически култури, Древна Италия е обединена от древноримската цивилизация, превръщайки се в административен, икономически, културен и политически център на Римската империя. След падането на Западната Римска империя Средновековна Италия е подложена на нашествията и господството на варварите, губейки своето политическо единство. Между XV и XVI век, с разпространението на Хуманизма и Ренесанса, тя отново се превръща в културен център на Западния свят, а също и в бойното поле на големите европейски сили по време на Италианските войни. След това полуостровът преживява Контрареформацията, Барока и Неокласицизма.

След Наполеоновата епоха италианците се борят за национално обединение и независимост в епохата на Рисорджименто, а след Втората война за независимост и Похода на хилядата на 17 март 1861 г. се ражда Кралство Италия, което печели победа в Първата световна война (1918), завършвайки процеса на национално обединение. През 1946 г., след двадесет години фашизъм (19221943), поражение във Втората световна война и окончателна Освободителна война, Италианската държава става република след институционален референдум, проведен на 2 юни.

През 2021 г. Италия, осмата икономическа сила в света и третата в Европейския съюз, е страна с висок жизнен стандарт: индексът на човешкото развитие е много висок, 0,895, а средната продължителност на живота е 83,3 години[12]. Тя е член-учредител на Европейския съюз, НАТО, Съвета на Европа и ОИСР, член е на Еврозоната и е присъединена към ООН и Шенгенското споразумение. Италия също е член на Г-7 и Г-20, участва в проекта на НАТО за ядрено споделяне и е както регионална сила, така и велика сила.[13][14] Това е петата най-посещавана страна в света към 2019 г. (38,4 млн. души)[15] и се гордее с най-големия брой обекти на ЮНЕСКО в Списъка на световното културно и природно наследство (59).[16]

Произход на името[редактиране | редактиране на кода]

Собственото име „Италия“ се ражда като топоним. Неговият произход – предмет на изследвания както от лингвисти, така и от историци, е спорен. Въпреки това не винаги се предлагат етимологии в тесния смисъл на думата, а хипотези, основаващи се на съображения, външни за специфичната езикова реконструкция на името, или касаещи традиции – недоказани (като съществуването на митологичния крал на енотрите Итал),[17] или малко вероятни (като връзката на името с лозата).[18]

Преди името „Италия“ да бъде установено, са били използвани други термини за обозначаване на полуострова, включително Есперия[19] (Западна земя), Енотрия[20] (Земя на виното) или Авзония (Земя на авзоните).[21] Тези термини са останали в поетичната употреба за Италия.

История[редактиране | редактиране на кода]

Италианската история има основно значение за развитието на културата и обществения живот в Средиземноморието. Още в праисторически времена Апенинският полуостров е арена на важни човешки дейности и затова могат да се намерят интересни археологически зони в много райони на страната – Лацио, Тоскана и Умбрия.

Ранна история[редактиране | редактиране на кода]

Колизеят в Рим – един от най-забележителните символи на римската цивилизация

Първата значима цивилизация, която се появява на територията на днешна Италия, е етруската. Тя е сравнително развита цивилизация, съществувала за неизвестен период от време до формирането на Римската империя. Етруските, които имат собствен бит, език и писменост, в крайна сметка са асимилирани от италийците. В последвалите векове Римската империя започва да набира сили и постепенно завладява целия Средиземноморски регион. Рим се превръща в „световна столица“ и става един от най-големите и богати градове в света. През IV век паралелно с разпространението на християнството се обособяват Западната Римска империя и Византийската империя.

Постепенно обаче империята започва да отслабва вследствие на упадъка на робовладелческия обществено-икономически строй и под натиска на все по-засилващи се варварски нападения, в резултат на което територията ѝ се свива значително. Съществуването на Западната Римска империя завършва окончателно с пленяването на императора ѝ Ромул Августул през 476 г. и неговата абдикация. Това събитие се счита от много историци за началото на Средновековието в Европа.

Средновековие и Ренесанс[редактиране | редактиране на кода]

Кралство Италия при Лотар II

Средновековието в Италия се характеризира с децентрализираност и сравнително голямо влияние на Католическата църква. Поелият властта след Ромул Августул Одоакър управлява до 493 г., титулувайки себе си „крал на Италия“. Управлението му приключва с нападението на остготите, предвождани от Теодорих Велики, което в крайна сметка довежда и до Третата готска война (535 – 554). В нея византийският император Юстиниан I надделява над остготите, но войната опустошава Италия и впоследствие довежда до още по-голямото ѝ разпокъсване вследствие на нашествието на лангобардите. Тяхното трайно установяване на голяма част от Апенинския полуостров окончателно потъпква надеждите на Юстиниан за възстановяване на Западната Римска империя и довеждат до разделянето ѝ през следващите няколко века на градове-държави и малки деспотства.

През 584 г. е образуван Равенският екзархат, който в началото на своето съществуване е под контрола на Византия. Той служи като аванпост срещу варварските нападения до 751 г., когато лангобардите превземат Равена. Тъй като в резултат и на арабските нашествия византийското влияние на полуострова е почти напълно елиминирано, папската институция, макар и слаба и в този период владееща единствено Рим и териториите непосредствено около него, остава единствената централизирана форма на власт в Италия. Тя постепенно прераства в независимата Папска държава, провъзгласена официално от краля на франките Пипин III Къси и се утвърждава като значителен политически фактор в Западна Европа по времето на Карл Велики.

Давид на Микеланджело, символична за Ренесанса творба
Венеция е една от най-мощните в икономическо отношение средновековни държави
Пристанището при Неапол, 1598 г.

Към 1000 г. икономическият възход в Европа и увеличаването на несигурността в сухопътните маршрути довежда до по-голямо търсене на морския транспорт в Средиземно море. Това води до формирането на т. нар. морски републики – градове-държави с олигархично управление, издържащи се предимно от търговия и транспорт на стоки, главните от които са Генуезката република и Венецианската република. Значително по-голямата лична свобода на населението в тези държави е предпоставка за художествения и научен подем в края на XIV век.

Все по-засилващите се междуособици и личностни амбиции в Папската държава довеждат до преместване на седалището ѝ в Авиньон – до голяма степен вследствие на това градовете държави в по-развитата Северна Италия стават напълно независими от Свещената Римска империя и в тях се появяват първите наченки на новия капиталистически обществено-икономически строй. Италианският ренесанс започва в Тоскана, и по-специално във Флоренция, и после прониква в градовете Сиена и Лука. В културно отношение този период се характеризира със завръщане към ценностите на Античността и внедряването им в изкуството, философията и архитектурата; фокусът на възприятие от страна на ренесансовите мислители се изменя от Бога към човека. Това е и една от първите стъпки към отхвърлянето на теократично-феодалния модел на Средновековието, макар и той поначало да не е толкова разпространен на Апенинския полуостров. Културният разцвет на Ренесанса обаче не е всеобхватен и само малка част от населението в Италия бива повлияна от неговите идеи. Въпреки това артистичните постижения на италианските творци оказват огромно влияние върху по-нататъшното развитие на Европа. Такива са сонетите на Петрарка, „Владетелят“ на Макиавели и „Декамерон“ на Бокачо, фреските и картините на Джото, Мазачо, Ботичели, Тициан, разнообразните творби и открития на Микеланджело и Леонардо да Винчи, архитектурните проекти на Андреа Паладио и Филипо Брунелески.

Паралелно с икономическия, културния и научен възход на Ренесанса обаче идват и редица проблеми, сред които т. нар. Черната смърт в средата на XIV век и войните за власт в градовете държави между местните благороднически семейства. Така една след друга избухва поредица от войни – Италианските войни, които продължават до 1559 г.

Период на чужда зависимост[редактиране | редактиране на кода]

Най-значимата от Италианските войни е тази на Камбрийската лига (1508 – 1516), в която се включват (на различни етапи) Венецианската република, Папската държава, Свещената Римска империя, Шотландия, Англия, Миланското херцогство и други. Отслабените от войните и чумните епидемии италиански държави в крайна сметка попадат под управлението на Хабсбургска Испания (1559 – 1713) и Хабсбургска Австрия (1713 – 1796).

Към 1790 г. на Апенинския полуостров и в съседните региони в повече или по-малка степен под италианско управление са Венецианската и Генуезката републики, кралствата Сардиния и Сицилия, и Папската държава. По-малки независими държави са Република Лука, Пармското херцогство, Моденското херцогство, Сан Марино и Рагуза (днешен Дубровник). Всички тези държави до 1796 г. са под индиректен австрийски контрол, а след инвазията на Наполеон от 1796 –1797 г. Франция и Австрия си поделят хегемонията над региона. Създаването на дъщерни републики на Франция, като Цизалпийската република, поражда първите искри на италианския национализъм. През 1802 г. Цизалпийската република е реформирана в Италианска република, а Наполеон се провъзгласява за неин лидер. През 1805 г. към нея са включени Венето и Далмация, и републиката се преобразува в Кралство Италия. Междувременно отношенията на папата с владетеля на Франция се влошават дотолкова, че последният бива отлъчен от Църквата. Диктаторът отговаря на този акт с пълната окупация на Папската държава през 1809 г. и заточение на папа Пий VII във Франция, което трае до 1814 г.

След битката при Лайпциг през октомври 1813 г. краят на Наполеоновата империя започва да става очевиден. Италианските държави изоставят съюза си с Франция и се съюзяват с австрийците. През 1814 г. Наполеон абдикира, като по време на краткото му завръщане на власт (т. нар. Сто дни) Жоашен Мюра – ръководител на Неаполитанското кралство, прави опит отново да обедини разпадащата се италианска държава. След Виенския конгрес от 1815 г., практически възстановил статуквото в Европа от периода преди Великата френска революция, за Италия започва нов период на политическа разпокъсаност.

Обединение на Италия и създаване на италианската нация[редактиране | редактиране на кода]

Джузепе Гарибалди
Камило Бенсо ди Кавур

Днешната държава Италия е създадена едва на 17 март 1861 г., когато съществуващите дотогава държави на Апенинския полуостров и Двете Сицилии са обединени от крал Виктор Емануил II от Савойската династия, дотогава крал на Пиемонт и Сардиния. Архитекти на обединението на Италия са граф Камило Бенсо ди Кавур, първи министър-председател на Кралство Италия, и революционерът Джузепе Гарибалди. Рим и областта Лацио остават в продължение на още десет години под властта на Папата – до 20 септември 1870 г., когато са присъединени към Италия. С това италианското обединение е почти окончателно завършено. Понастоящем Ватиканът (както и Сан Марино) е независима държава, анклав на Италия.

Италиански фашизъм и Втора световна война[редактиране | редактиране на кода]

Бенито Мусолини държи реч в Милано, 1930 г.

В контекста на народните въстания от червения двугодишен период (1919 – 1920 г.) се ражда ескадризмът, който потушава работническите и селските въстания със сплашване и нападения срещу централите на социалистическите организации. През 1919 г. Бенито Мусолини основава първата фашистка партия в Милано, която по-късно се влива в Националната фашистка партия, а на 30 октомври 1922 г., след Похода към Рим, той идва на власт.

На италианските политически избори от 1924 г. Мусолини печели 64,9% от гласовете[22] и, както е постановено от Закон „Ачербо“, 2/3 от местата, определени за листата с относително мнозинство, получила най-малко 25% от гласовете.[23] Осъждането на Джакомо Матеоти за нередностите на изборите е последвано няколко дни по-късно от неговото отвличане и убийство.[22] През 1925 г., след реч в парламента, Мусолини се обявява за диктатор.

В двугодишния период 1925-1926 г. са издадени т. нар. Изключителни фашистки закони (Leggi fascistissime), с които започва превръщането на кралството в авторитарна държава, чрез създаването на Специален фашистки трибунал, политически затвор за антифашистите и тайна полиция на име OVRA. През 1929 г. са подписани Латеранските пактове, които затварят римския въпрос, а през 1938 г. са приети расовите закони, главно, но не само, срещу евреите, следвайки модела на „Расовия манифест“.

От 1935 г. Мусолини акцентира върху своята агресивна външна политика: завладява Етиопия, провъзгласява раждането на Италианската империя, намесва се в гражданската война в Испания и окупира Албания. През май 1939 г. той подписва Стоманения пакт, който установява съюза с Нацистка Германия на Адолф Хитлер, заедно с която Италия влиза във Втората световна война, след първоначален период на невоюване, на 10 юни 1940 г. срещу Франция и Обединеното кралство. През 1941 г. е обявена война и на СССР и, заедно с Японската империя, на Съединените щати.

Кралство Италия през 1942 г.

Военните поражения на всички театри на войната (по-специално този на Ел Аламейн в Северна Африка и този на река Дон на руския фронт) и преди всичко съюзническият десант в Сицилия отслабват Мусолини, който на 24 юли 1943 г. на среща на Големия фашистки съвет е дисквалифициран. На следващия ден той е арестуван от крал Виктор Емануил III, който го заменя като глава на правителството с Пиетро Бадолио. Няколко седмици по-късно капитулацията е подписана, докато Германия отприщи Операция „Ос“ и военно окупира централно-северните райони на полуострова, включително Рим. Италианската кампания, проведена от Съюзниците с участието на Италианската съпротива, завършва през април 1945 г. с освобождаването на окупираните територии, капитулацията на германските сили и разпадането на Италианската социална република – организираната колаборационистка правителствена структура от Мусолини след 8 септември. Дучето, заловен при опит за бягство, е убит от партизаните на 28 април 1945 г.

След края на войната Италия е в критични условия: боевете и въздушните бомбардировки са изравнили много населени центрове със земята, а основните комуникационни пътища са прекъснати.[24] Броят на жертвите се оценява между 415 000 (330 000 войници и 85 000 цивилни)[25] и 443 000 души. През втората половина на 40-те години Италия е подпомогната в реконструкцията от Плана „Маршал“ – инициативата на САЩ за подпомагане на Европа.

На геополитическо ниво с Парижките договори от 1947 г. Италия отстъпва част от територията си на Франция и Югославия, Додеканезите на Гърция, италианската концесия на Тиендзин на Китай, губи всичките си африкански колонии и връща независимостта на Албания, която влиза в зоната на влияние на СССР. Над 90% от италианците, живеещи в земите, определени за Югославия, вече засегнати от фойбските кланета,[N 2] изоставят земята си и са изправени пред изгнание в Италия и останалия свят.[26] Над 100 000 италианци са репатрирани от колониалните владения в Либия и Етиопия.

Италианска република (след 1946 г.)[редактиране | редактиране на кода]

На 2 юни 1946 г. референдум поставя края на монархията и раждането на републиката. На 1 януари 1948 г. влиза в сила новата Конституция на Италианската република.[27] Членове на кралското семейство са изпратени в изгнание заради връзки с фашисткия режим, като чак до 2002 г. на лицата от мъжки пол, в това число – наследниците, е забранено да влизат в страната. Алчиде де Гаспери, вече министър-председател от 1945 г., продължава да бъде такъв до 1953 г. Чрез действие за развитие, координирано от държавата чрез Института за индустриално реконструиране (IRI) и смесена икономика, Италия преживява италианското икономическо чудо (с няколко забележителни успеха също с международен статус, включително бързото изграждане на Автомагистрала A1, Космическата програма „Сан Марко“, изграждането на на три атомни централи сред най-мощните за времето – особено Каорсо, изграждането на над 2 млн. жилища с проекта INA-Casa,[N 3] индустриализацията на Южна Италия благодарение на едноименната каса), благоприятстван от високата наличност на работна сила поради силния миграционен поток от провинцията към градовете и от юг на север: средният растеж на БВП от 6,3% между 1958 и 1963 г.[28] позволява намаляване на историческата разлика със страни като Обединеното кралство, Германия и Франция.

На политическо ниво DC (Християндемократите) винаги ще бъдат доминиращата партия, първо по време на центризма, след това от 1963 г. с „органичното“ лявоцентристко движение и накрая през 1980 г. с Петпартията (Pentapartito) – правителствената коалиция в Италия от 1981 г. до 1991 г., формирана от споразумението между партиите на стария органичен лявоцентризъм (DC, PSI – Италианската социалистическа партия, PSDI – Италианската демократична социалистическа партия, PRI – Италианската републиканска партия), към които се добавя PLI (Италианската либерална партия).

Има обаче няколко опита Италия да се върне към по-авторитарно и консервативно състояниеː опитите на правителството на Тамброни през 1960 г., Плана „Соло“ през 1964 г., превратът „Боргезе“ от 1970 г. и накрая този на масонската ложа P2 от края на 1970 г., разкрита едва през 1981 г. В края на 60-те г. възниква социално напрежение и студентски протести, което предизвиква реакцията на най-консервативните и най-революционните части на италианското общество. Това което води до стратегията на напрежението на Оловните години (кр. на 60-те – нач. на 80-те г.),[29] белязана от множество атаки като като клането на площад „Фонтана“ (12 декември 1969 г. в Милано), клането на Пиаца дела Лоджа (28 май 1974 г. в Бреша) и клането в Болоня (2 август 1980 г., Болоня), кулминирали в засадата на улица „Фани“ (16 март 1978 г., Рим) и отвличането и убийството на Алдо Моро (16 март – 9 май 1978) – върхът на атаката на Червените бригади срещу демократичната държава.[30]

Вместо това 80-те и 90-те години са белязани от отлив към частния сектор,[N 4] благоприятстван от явното икономическо възстановяване през втората половина на 80-те години и от борбата срещу мафията, която въпреки важните успехи на институциите коства живота на множество магистрати и държавници като Джовани Фалконе (23 май 1992 г., Палермо) и Паоло Борселино (19 юли 1992 г., в Палермо).

Силвио Берлускони
Романо Проди

През 1992 г. разследванията на Чисти ръце на широко разпространения феномен на подкупите включват политически представители, главно от петпартийната партия, определящи края на Първата република. След скандала се раждат нови партии като Северната лига и Форца Италия. В тази фаза, определена като Втора република, нови политически коалиции заемат мястото на предишните масови партии, давайки живот на частично биполярна система; някои представители на лявоцентристкото движение, по-специално Романо Проди, се редуват начело на страната със Силвио Берлускони – лидер на дясноцентризма, който белязва онези години и чийто модел на мислене и действие, определен като Берлусконизъм, идентифицира един феномен на социума и нравите. Кризата с европейския държавен дълг удря Италия през 2011 г. и първоначално е създадено служебно правителство начело на страната, а след това, след нови избори, „широки“ коалиционни правителства.

След окончателното налагане на власт на Християндемократическата партия през 1949 г. и преминаването на Италианската комунистическа партия (PCI) в опозиция, на 1 януари 1958 г. Италия става една от страните учредителки на НАТО и Европейската икономическа общност (ЕИО) – предшественик на Европейския съюз, макар през годините на Студената война понякога частично да подкрепя политиката на СССР и социалистическите страни и да си сътрудничи с тях поради силното влияние на PCI в страната. След разпадането на Източния блок през 1989 г. Италия взима участие в обединението на Европа, приемайки еврото през 2002 г.

Физическа география[редактиране | редактиране на кода]

Разположение и релеф[редактиране | редактиране на кода]

Празна топографска карта на Италия

Италианският географски регион, разделен на континентална и полуостровна част и на островна част, е свързан с Европейския континент чрез веригата на Алпите. Поради местоположението си той е идеална врата към Азия и Африка. Сицилийският пролив, който разделя едноименния регион от Африка, е дълъг 140 km, докато Отрантският проток, който разделя Пунта Палашия (в Пулия) от Албания, е едвa 70 km. Италия е разположена на Апенинския полуостров и континенталните области непосредствено на север от него, приблизително до главния вододел на Алпите, както и на Сицилия, Сардиния и редица по-малки острови.

Италия разделя западния басейн на Средиземно море от централния, т.е. Тиренско от Йонийско море. Дългият и тесен залив на Адриатическо море се простира на север от Салентина. Островите Сардиния и Корсика разделят Тиренско от Сардинско море. Италианските брегове се простират на 7456 km[31] и представят пейзажи от различен вид.[32]

Италианската почва, силно антропизирана, има различни характеристики (вулканична, вътрешнолагунна, варовикова и др).[33] Преобладават хълмистите райони спрямо планинските и равнинните, а средната надморкска височина на територията е около 337 m.

Италия граничи на северозапад с Франция (488 km), на север с Швейцария (740 km) и Австрия (430 km), на изток със Словения (199 km), както и с анклавите Сан Марино (39 km) и Ватикан (3,2 km), който се намира в Рим.[34] Бреговата линия на континенталната част на Италия е с дължина 963 km на Тиренско море, 1128 km на Адриатическо море, 795 km на Йонийско море и 415 km на Лигурско море или общо 3301 km. Други 2298 km са общата брегова линия на италианските острови.

Южната страна на Монблан
Корно Гранде

Релефът на Италия е предимно планински, като 80% от територията е заета от планини. Планинските вериги се простират върху голяма част от страната. Голяма част от южния склон на Алпийската система принадлежи на Италия, на дължина от около 1000 km. Най-високите върхове се намират в Западните Алпи, където има множество върхове над 4000 метра, включително Матерхорн (4478 m), Монте Роза (4634 m) и Монблан (4810 m, на границата с Франция) – най-високият връх в Европа. Веригата на Апенините минава по дължината на целия полуостров, от Лигурия до Сицилия чак до Мадоние; най-високият ѝ връх е Корно Гранде (2912 m), разположен в Абруцо.

Паданската низина: изглед към оризищата в района на Долна Провинция Верчели с река По от първите релефи на Монферато Казалезе

Само 1/4 от италианската територия се състои от равнини. Паданската низина – алувиално пространство, образувано от река По и нейните притоци, е най-голямата от всички. По размер следват Таволиере деле Пулие и Салентинската низина – две издигнати равнини, и Кампидано – друга алувиална равнина.[35] Най-ниската точка в Италия се намира в Контане – подселище на Община Йоланда ди Савоя в Провинция Ферара (−3,44 m).

Вулканът Етна

В южните части на страната има няколко действащи вулкана: Везувий (1277 m), Етна (3323 m, на остров Сицилия), Вулкано (500 m, на едноименния остров) и Стромболи (924 m, на едноименния остров). Характерна за страната е сравнително високата сеизмична активност.

Освен По други по-големи реки са Адидже, Тибър и Арно. В централната и южната част на страната реките са маловодни поради по-сухия климат. В Алпите има няколко големи и множество малки езера с ледников произход, като Лаго ди Комо, Лаго Маджоре, Лаго ди Гарда, както и запазени в по-високите части ледници.

Основните острови са Сицилия и Сардиния. Има много по-малки острови, до голяма степен групирани в архипелази,[36] като Тосканският архипелаг, към който принадлежи остров Елба, архипелагът Мадалена, Кампанският архипелаг, включително Иския и Капри, Понтийските острови, Пелагийските острови, Еолийските острови, Егадските острови и Тремитските острови.

Геология[редактиране | редактиране на кода]

Взаимодействие между Африканската е Евразийската тектоничните плочи

Геологията на Италия е доста сложна: текущата физико-географска и геоложка структура на района, включително Италианския полуостров, неговите острови и прилежащите морски басейни, е резултат от множество последователни геодинамични събития, дължащи се накратко на взаимодействието между две тектонични плочиАфриканската и Евразийската, започнало през Горната креда (преди 99,6 ± 0,9 и 65,5 ± 0,3 млн. г.) – период, в който започва прогресивното затваряне на палеоокеана Тетис. Южноафриканският ръб, фрагментиран по време на приближаването към Северния европейски континент, поражда поредица от вмъкнати микроплочи, чието последващо натрупване води през Неозоя до сегашната полуостровна и сицилианска територия. В тази подредба се разпознават две основни палеогеографски области, разделени от Инсубрийската линия (Централни Алпи):

  • Европейска област, зададена от южния край на Европейската плоча, която включва Сардино-корсиканския блок и част от Тиренско море, Калабрийско-пелоританската дъга, Западния средиземноморски басейн, системата от алпийски разломи с европейски наклон, съставени главно от метаморфни скали и батолитни интрузии, които свидетелстват за режима на компресия, произтичащ от движението на Африканската плоча на север и от сблъсъка с Европейската континентална плоча.
  • Африканска област (в най-широк смисъл), състояща се от цялата Южноалпийска област и от Адриатическите и Апулийските области, които представляват сборa от акреционни микроплочи, принадлежащи към периферията на Южния континент.

Южноалпийската област се формира от система от граничещи с Адриатическо море проломи, съставени главно от карбонатни и смесени последователности, които се простират на изток в Динарските планини.[37] В Апенинската верига тектоничната линия „Анкона-Анцио“ разделя Северните Апенини, съставени главно от теригенен флиш, от Южните Апенини, където карбонатните образувания са по-чести. Апенинската структурна подредба се характеризира като цяло със система от разломи, които протичат през Пулийския предпланински регион. Тази система от подпочвени води, която образува оголената част на Адриатическата плоча, се простира от Йонийско море до западния край на Паданската низина и първоначално е представлявала нещо като северен „нос“ на Африканската плоча.

Пулийският предпланински регион (съставен по същество от територията на Пулия) представляват стабилна карбонатна платформа, устойчива от Мезозоя до Миоцена и впоследствие изникнала, включена само незначително в апенинската орогенеза. Сицилия се формира в централно-източната част от карбонатни и силицикластични скали, принадлежащи към деформирания африкански конвергентен ръб („Магребидски единици“), докато в североизточната си част (Пелоритански планини) принадлежи към Европа („Пелоритански единици“); вмъкнатите „Сицилиди“ и „Нумидийски“ единици представляват седиментната обвивка на океанския район на Тетис, до голяма степен с флишоидна природа, отделена от оригиналния субстрат на океанската кора (неизвестен) и насложена върху африканския ръб.

Сардино-корсиканският блок представлява структурен елемент, принадлежащ на европейския континент, първоначално прикрепен към френско-испанския южен ръб и отделен през Олиго-Миоценската епоха, въртящ се обратно на часовниковата стрелка, докато не се сблъска с африканския континентален ръб. В късната и следсблъсъчната рамка на района се вписва продължаващият процес на океанска експанзия на Тиренско море. Тиренско море има разширяваща се неогенна океанска кора в две области: басейните на подводните вулкани Марсили и Вавилов.[38] Смята се, че мезозойската океанска кора се среща в Йонийско море под масивна седиментна покривка.

Значителният неогенен вулканизъм и високата сеизмичност на по-голямата част от националната територия свидетелстват за все още активната сложна геодинамична структура.[39]

От стратиграфска гледна точка издаващите се датируеми седиментни скали, въз основа на тяхното палеонтологично съдържание, със сигурност са на възраст между Камбрия и Кватернера. Нискостепенниите метаморфити, издаващи се в южната част на Сардиния, състоящи се от пясъчници, редуващи се с пелити, са съмнително датирани към Докамбрия.[40] Повечето от издаващата се седиментна покривка в Италия е след Палеозоя. Неметаморфният долен палеозой се появява само в Сардиния и в Карния, докато Горният палеозой (Перм-Карбон) присъства в повече или по-малко обширни ръбове в южните алпийски и апенински области.

Вулканичност и геотермичност[редактиране | редактиране на кода]

Катания на фона на Етна
Неапол на фона на Везувий

В Италия има множество вулкани – действащи или затихнали. Най-известните действащи са:

Пвишената неогенно-кватернерна апенинска вулканична и магматична активност се дели на следните провинции:

До 50-те години на 20 век Италия е първата и единствена страна, която използва геотермална енергия за производство на електричество в района на Лардерело (Помаранче) и след това в района на Монте Амиата. Високият геотермален градиент, който характеризира част от полуострова, прави други провинции потенциално експлоатируеми: изследвания, проведени през 60-те и 70-те години, идентифицират потенциални геотермални полета в Лацио и Тоскана, както и в повечето от вулканичните острови.[41]

Сеизмична активност[редактиране | редактиране на кода]

Поради геодинамичната ситуация територията на Италия често е обект на земетресения, което дава на Италия рекорда в Европа за тези явления:[42] от 1300-те разрушителни земетресения, настъпили през второто хилядолетие в Централното Средиземноморие, около 500 засягат Италия.[43] Анализите на фокалните движения показват, че те са разпределени най-вече по областите, засегнати от алпийската и апенинската тектоника, където са причинени съответно от движения по разломи.[44] В южната част на Тиренско море разпределението на хипоцентровете до дълбочина от 500 км би показало наличието на зона „Вадати-Бениоф“, дадена от субдукцията на йонийската литосфера.

Най-големите земетресения през 20 и 21 век са:

Хидрография[редактиране | редактиране на кода]

Италия, поради наличието на разнообразни планински релефи, със снежни полета и ледници, езера и изворни води, е богата на водни течения. Като цяло, като се има предвид разположението и надморската височина на релефа, най-дългите и течащи реки принадлежат към алпийския регион, докато реките на Апенините, с изключение на Тибър и Арно, имат къси течения и поройни режими.

Най-важната река е По (региони Пиемонт, Вале д'Аоста, Лигурия, Ломбардия, Венето, Емилия-Романя, Тоскана и автономна област Тренто), дълга 652 км, среден обхват около 1 m³/s и басейн от около 70000 km[45] (въпреки че най-дългата река, извираща в страната, е Драва, десен приток на Дунав). Пресича Паданската низина и се влива в Адриатическо море с делта, обявена от ЮНЕСКО за обект на световното наследство.[46]

Река По при Гуастала
Езерото „Гарда“

Други големи реки са Адидже (Трентино Алто-Адидже и Венето), Тибър (Лацио), Ада (Ломбардия), Ольо (Ломбардия), Танаро (Пиемонт), Тичино (Пиемонт и Ломбардия), Арно (Тоскана) и др.

Най-големите италиански езера по ред са езерото Гарда, езерото Маджоре и езерото Комо, което е и най-дълбокото (410 m),[47] разположени в предалпийския пояс в Северна Италия, в регион . Други важни езера са езерата Болсена, Брачано и Албано с вулканичен произход, езерото Тразимено (Умбрия) – четвъртото най-голямо на Италианския полуостров, и крайбрежните езера, като езерата Лезина и Варано.

Климат[редактиране | редактиране на кода]

Регионът на Италия (включен между 47-ия и 35-ия паралел на север) се намира почти в центъра на умерения пояс на Северното полукълбо, а линията на 45-ия паралел, по средата между Екватора и полюса, пресича цялата Паданска низина от запад на изток. Климатът е силно повлиян от моретата, които го заобикалят от почти всяка страна и които образуват полезен резервоар на топлина и влага.[48] Голяма част от Италия попада в областта на умерено топлия климат от средиземноморски тип, докато в северната вече има континентални или поне преходни аспекти (а в по-високите райони – планински климат). Все пак италианският климат не е особено благоприятен. В действителност той води до множество контрасти между северните и южните райони (именно поради издължената форма на Италианския полуостров), между вътрешните и крайбрежните райони. Освен това се характеризира със значителна променливост и доста често е обект на необичайни събития, като суша, обилни валежи, градушки, торнада, които понякога се превръщат в природни бедствия.[49]

Според Климатичната класификация на Кьопен[50] Италия е разделена на следните типове климат:

  • Умерен субтропичен или сух средиземноморски климат, клонящ към субтропичен (Csa клонящ към BS): Неапол и някои крайбрежни райони на Кампания, крайбрежните райони на Сицилия, Южна Сардиния, Централна и Южна Йонийска Калабрия и Йонийски Саленто. Този климат се характеризира с оскъдни (почти нулеви през лятото) и много нередовни валежи.
  • Топъл умерен средиземноморски климат с лятна суша (Csa): по-голямата част от Сардиния, Сицилия, Калабрия и Пулия, цялата крайбрежна ивица от Лигурия до Калабрия, цялото крайбрежие на Йонийско море, адриатическите брегове от Анкона до Пулия и по-общо цялата ниска надморска височина райони на Центъра и Юга.
  • Умерен средиземноморски климат с топло лято, с лятна суша (Csb, преход към Cfb в най-северните райони): хълмисти и нископланински райони на Лацио, Абруцо, Молизе, Кампания и Базиликата, планините Дауния, Горно Гаргано и ниската планина на Калабрия, Сардиния и Сицилия
  • Умерен преходен към средиземноморски климат (Cfsa): характерен за непосредствения хинтерланд на Лигурия и езерото Гарда, на ниска надморска височина, с обилни есенни дъждове, доста дъждовни зими и умерени летни суши. Според Кьопен „преходът" се изразява не толкова в топлинния режим, колкото в появата на значителна разлика във валежите между лятото и зимата (най-сухият месец, лятото, получава количество валежи, по-малко от една трета от това от най-влажните през зимните месеци, но винаги по-високи от 30 mm): ето защо тази категория не включва Емилия-Романя или Южен Пиемонт (Ланге и Алесандрия), които имат умерено сухо лято, но не и обилните зимни дъждове на средиземноморски тип. В Алесандрия напр. най-сухият месец е юли (32 mm дъжд), но през най-влажния зимен месец (декември) падат 46 mm, докато във Ферара минималните валежи падат през януари (39 mm, срещу 44 през юли).
  • Умерен горещ летен климат (Cfa): типичен за равнината на Венето-Фриули, адриатическото крайбрежие от Триест до Пескара, Паданската низина и по-общо за ниските райони на Северна Италия, хълмистия Марке и ниските склонове на Апенинския планински склон с изглед към Паданската низина. Максималната надморска височина варира приблизително между 400 метра над морското равнище на високия Пиемонт и Предалпите и 500 метра на Емилия-Романя, Олтрепо Павезе, района на Алесандрия и Ланге. Тук има два максимума на валежите – един през пролетта и един през есента, и два минимума, един през зимата (обикновено през януари) и един през лятото (юли или август): лятото обикновено е по-дъждовно от зимата в районите на север от река По, докато в подапенинските земи и в Провинция Кунео разликата е нулева.
  • Умерен до топъл летен климат (Cfb): характерен за хълмовете и платата на Пиемонт над около 400 метра надморското равнище. на север и 500 метра надморското равнище,. на юг Лигурските и Тоскано-Емилианските Апенини и долните алпийски и предалпийски склонове (с изключение на по-вътрешните).
  • Хладен умерен климат (Cfc): типичен за предалпийските и апенинските области на голяма надморска височина. Тук валежите могат да бъдат значителни: те са чести преди всичко през междинните сезони, но обилни и през лятото.

Околна среда[редактиране | редактиране на кода]

Член 9 от Италианската конституция установява защитата на ландшафта, който от 1986 г. се защитава от Министерството на околната среда, което има за задача да координира рехабилитацията на зоните, засегнати от деградация, и да защитава тези, които все още са непокътнати.

Защитени територии[редактиране | редактиране на кода]

От горния ляв ъгъл по посока на часовниковата стрелка: националните паркове Гран Парадизо, Азинара, Гран Сасо и Чинкуе Тере

В Италия съществуват 871 защитени природни територии, които се простират на 3 млн. хектара защитена територия земя, на около 2850 хектара морска територия и 658 км брегова линия.[51][52] Тук влизатː

Към тях трябва да се добавят и 57-те италиански влажни зони в Рамсарския списък, които обхващат почти 74 хектара.[57]

Биоразнообразие и заплахи[редактиране | редактиране на кода]

Някои ендемични видове на Италия. От горния ляв ъгъл по посока на часовниковата стрелка: Zerynthia cassandra, италианска крастава жаба, иглика Палинуро и марсиканска мечка

Италия е много богата на биоразнообразие и е европейската страна с най-много видове семенни растения,[58][59] много от които са ендемични. Това се дължи на множество фактори като хетерогенност на околната среда, сложна структура на италианската орография, биогеографски превратности и геоложка история. Италия, заедно с Иберийския полуостров и Южните Балкани, също е убежище за много животински и растителни видове, измрели в централните и северните райони на Европейския континент по време на плейстоценските заледявания. Голямото разширение по ширина на полуострова от около 10° го поставя между умерения, централноевропейския (Cfa или Cfb според Кьопен) и топлия средиземноморски (Csa според Кьопен) климатични зони и следователно най-малко в две много различни растителни зони.[58][60]

Най-богатите на ендемити райони са, в допълнение към островите (особено Сардиния), високите планински масиви, изолирани между по-ниски области, считани за „биогеографски острови“: някои примери са Апуанските планини за растенията и Източните Предалпи за пещерните насекоми. Сладководната фауна често се разграничава между реките на Северна Италия (басейна на река По) и тези в Централна Италия.[61]

Потенциалната естествена растителност на територията на Италия е гората по цялата територия, с изключение на най-високите върхове на снежната линия и в най-сухите райони на околосицилианските острови, както и в районите, които са най-близо до морето. Италианските гори са експлоатирани силно за лесовъдство, което е под формата на подрязани гори за дъбовите гори (които произвеждат главно дърва за огрев) и кестеновите гори (за производство на стълбове), докато тези от бук и иглолистни дървета се третират предимно като високи гори.[61][62]

Средиземноморските дъбови гори почти винаги са влошени от подрязваме, пожари и паша на овце и кози. Етапите на деградация са известни като макия, когато има гъсти и непроходими храсти с височина няколко метра, и гариги, ако земята е покрита с ниска растителност, което оставя земята открита, често богата на скалисти разкрития. Етапите на макията и гаригите обаче имат положителен принос за италианското биоразнообразие, тъй като са богати на редки и защитени видове, включително множество орхидеи.[63][64][65] Италианската фауна е много богата на ендемити, особено на безгръбначни, сладководни риби,[66][67] земноводни и влечуги. Птиците и бозайниците, по-подвижни животни, се характеризират с по-нисък процент на ендемизъм.[63][64][65] Не трябва да се пренебрегва използването на горите за отдих (особено боровите гори) в близост до градските центрове.[65] Високата гъстота на населението, широко разпространената индустриализация, екстензивната урбанизация на крайбрежните и равнинните райони, замърсяването на водата, въвеждането на инвазивни видове и интензивното земеделие означават, че защитата на биоразнообразието и естествената среда са особено важни въпроси.[64]

Флората и фауната варират според географското положение и надморската височина. Планинската флора вирее в областите от Алпите с над 1980 m надморска височина и в областите от Апенините с над 2290 m надморска височина. Най-високият горски пояс се състои от иглолистни дървета, а по-ниските – от бук, дъб и кестен. В Паданската низина виреят топола и върба. На полуострова и на по-големите острови преобладава средиземноморска растителност: корков дъб, зелен дъб, хвойна, къпина, лавър, мирта, палма джудже.

Едрите бозайници са малко. В Алпите се срещат алпийската антилопа, дивата коза и сърната, а в Апенините – кафявата мечка, алпийската антилопа и видрата. Гарваните и лястовиците са характерни за Италия птици. Моретата, обграждащи страната, изобилстват от морски живот.

Устройство[редактиране | редактиране на кода]

Конституционна подредба[редактиране | редактиране на кода]

Италия е демократична република след референдума на 2 юни 1946 г., когато монархията е премахната и е избрано Учредителното събрание за изготвяне на конституцията. Конституцията на Италианската република, одобрена от него на 22 декември 1947 г., обнародвана на 27 декември от Енрико Де Никола – временен държавен глава, и влязла в сила на 1 януари 1948 г., е основният държавен закон. Съгласно нея Италия е демократична парламентарна република с многопартийна система.

Камарата на депутатите на Италия в Палацо Монтечиторио, Рим

Италианската политическа система е типична за парламентарна република, в която парламентът е единствената институция, която представя народната воля. Тя е организирана на принципа на разделение на властите:

Серджо Матарела, президент на Републиката

Президентът на републиката е най-висшата длъжност в държавата и представлява нейното единство. Той е държавен глава на Италия. Избира се за срок от седем години с тайно гласуване от Парламента и от представители на регионите. От 3 февруари 2015 г. президент на Италия е Серджо Матарела.

Основният законодателен орган в Италия е двукамарният Парламент, като Министерският съвет също има ограничени законодателни правомощия. Всеки закон трябва да получи одобрението и на двете камариː Камарата на депутатите с 400 представители и Сенатът на Републиката с 200 избрани и 5 пожизнени сенатори. Изборните представители и в двете камари се избират с пряко гласуване. Техният мандат е с продължителност пет години, но в съвременната история на страната предсрочните избори са нещо обичайно.

Правната система на Италия се основава на римското право в интерпретацията на Наполеоновия кодекс. Последна съдебна инстанция при повечето спорове е Върховният касационен съд. Той следи за съответствието на законите с Конституцията.

Съдебна система[редактиране | редактиране на кода]

В исторически план законодателството има корени в Римските закони, модифицирани от Наполеоновия кодекс. Конституционният съдПалацо дела Консулта, Рим) е върховният съдебен орган в страната. Сградата на днешния Конституционния съд е построена на 18 март 1958 г. През последните години се извършват значителни реформи в съдебната система – например през 2009 г. Върховният съд оставя зад решетките трима служители, които са укривали данъци и са имали връзки с мафията.

Паоло Борселино
Джовани Фалконе

Повратен период в борбата срещу мафията е този между началото на 80-те до 90-те години на 20. век, който е свързан с атентатите срещу политика Пио Латоре и генерал Карло Алберто дала Киеза през 1982 г. и съдиите Джовани Фалконе и Паоло Борселино през 1992 г. Те разкриват истинското лице на считаната дотогава от мнозина за „градска легенда“ мафия и изваждат Италия от блатото на безразличието. Държавата изпраща армейски части в Сицилия в помощ на полицията. Някои от босовете на мафията са арестувани и осъдени. В училищата започват да се провеждат специализирани разяснителни часове и младежите научават какво означава да работиш за мафията. Студенти основават движението „Сбогом, рекет“ (Addio pizzo). Започва да се увеличава броят на търговците, които започват да отказват да плащат рекет.

Административно деление[редактиране | редактиране на кода]

Региони на Италия

Италия е разделена на 20 региона (на италиански: regioni, [реджони], ед. ч. regione, [реджоне]), пет от които (на таблицата с ̇̈*) със специален автономен статут. Автономните региони имат свои парламенти (регионални съвети) и правителства (giunte [джунте]), които имат пълномощия по въпросите на местното самоуправление. Регионите се делят на 107 провинции[68] (100 административни органи от второ ниво (80 провинции, 14 метрополни градове и 6 свободни общински консорциума в Сицилия), 2 автономни провинции в Трентино-Алто Адидже, 5 премахнати провинции във Фриули Венеция Джулия и Вале д'Аоста, разглеждани за статистически цели). Към 2024 г. провинциите включват 7896 общини.[69]

Номер на картата Регион Адм. център Площ, km² Провинции Общини Население (към 31.12.2022)[70]
1 Вале д’Аоста* Аоста 3260,85 1 74 123 130
2 Пиемонт Торино 25 387 8 1180 4 251 351
3 Лигурия Генуа 5416 4 234 1 507 636
4 Ломбардия Милано 23 863 12 1502 9 976 509
5 Трентино-Алто Адидже* Тренто 13 605 2 282 1 077 143
6 Венето Венеция 18 391 7 569 4 849 553
7 Фриули-Венеция Джулия* Триест 7855 4 215 1 194 248
8 Емилия-Романя Болоня 22 124 9 330 4 437 578
9 Тоскана Флоренция 22 997 10 273 3 661 981
10 Умбрия Перуджа 8456 2 92 856 407
11 Марке Анкона 9694 5 225 1 484 298
12 Лацио Рим 17 207 5 378 5 720 536
13 Абруцо Л'Акуила 10 794 4 305 1 272 627
14 Молизе Кампобасо 4438 2 136 290 636
15 Кампания Неапол 13 595 5 550 5 609 536
16 Пулия Бари 19 362 6 257 3 907 683
17 Базиликата Потенца 9992 2 131 537 577
18 Калабрия Катандзаро 15 080 5 404 1 846 610
19 Сицилия* Палермо 25 708 9 391 4 814 016
20 Сардиния* Каляри 24 090 5 377 1 578 146

Данъчна система[редактиране | редактиране на кода]

Италианската данъчна система се основава на прогресивни критерии. Основните национални данъци са IRPEF (данък върху личните доходи, със ставки от 23% до 43%), IRES (данък върху корпоративния доход, определен на 24%), IRAP (местен данък върху фирмите, определен на 3,9% + максимум 0,92% от регионите) и IVA – ДДС (данък върху продажбата на стоки и услуги, определен на 22% с по-ниски ставки за определени сектори).

Институции, органи и сдружения[редактиране | редактиране на кода]

Образование[редактиране | редактиране на кода]

Гимназия в Сицилия

Образованието в Италия е на високо ниво – 99% от хората са грамотни. Образованието е задължително от 6 до 16-годишна възраст. Италианската образователна система е структурирана както следва:[71]

  • интегрирана система 0 - 6 години, незадължителна, с обща продължителност 6 години, разделена на:
    • образователни услуги за деца¸ управлявани от местните власти, пряко или чрез сключване на споразумения, от други публични органи или от частни лица, които приемат деца между 3 и 36 месеца;
    • детска градина (scuola d'infanzia или scuola materna), която може да се управлява от Държавата, от местните власти, пряко или чрез уреждане на споразумения, от други публични органи или от частни лица, която приема деца на възраст между 3 и 6 години;
  • първи цикъл на обучение, задължителен, въвежда учениците в основните предмети на човешкото знание, с обща продължителност 8 години (5+3). Разделен е на:
    • начално училище (scuola primaria или scuola elementare), за ученици на възраст от 6 до 11 г., с продължителност 5 години.
    • средно училище от първа степен (scuola secondaria di primo grado или scuola media), т.е. прогимназия, за ученици от 11 до 14 г. , с продължителност 3 години. Тук се залага върху подготовката за гимназиално образование. Завършва с изпити – един устен и три писмени: по математика, италиански език и чужд език (английски + друг чужд език, изучаван в последната година), след издържането на които се получава диплома.
  • втори цикъл на обучение, т.е. средно училище от втора степен (scuola secondaria di secondo grado или scuola superiore) – гимназиално образование, за ученици на възраст от 14 до 18 години, завършили успешно първия цикъл на обучение, с продължителност 5 г., три от които са задължителни. Тук се започва профилираната подготовка за специализация и бъдещо развитие в една от следните три вида структури:
    • лицеи: 6 вида (класически, езиков, художествени, музикален, природо-научен и за науки за човека) с 8 направления общо
    • технически институти: 2 вида (технологичен и икономически) с 11 направления общо
    • професионални институти: 2 вида (услуги и индустрия и земеделие) с 11 направления общо

За разлика от България в Италия гимназиалното образование започва след 8-и, а не след 7-и клас. Класовете освен това се броят не от 1-ви до 12-ти, а за всеки вид обучение, напр.: от 1-ви до 5-и начален, от 1-ви до 3-ти среден и от 1-ви до 6-ти горен. Също така оценяването в прогимназията и гимназията е от 0 до 10, като италианската оценка 6 съответства на българската 3, а 10 – на 6+.

Гимназиалното образование завършва с държавен изпити (матура), който към 2023 г. включва два писмени изпита (по италиански език и по друг предмет в зависимост от посещаваното училище) и един устен върху теми, предложени от комисията по-рано. Крайният резултат от държавния изпит се изразява в стотни, като прагът за издържане на изпита е 60 от максимума 100.

На хората с диплома за средно образование се предлага възможността за придобиване на:

  • висше образование, предлагано от университети, институции за висше артистично, музикално и танцово обучение (AFAM) и висши технически институти (ITS) с различни видове курсове:
    • курсове за висше образование, предлагани от университетите
    • курсове за висше образование, предлагани от институциите AFAM (Висше артистично, музикално и танцово образование)
    • курсове за висше професионално обучение, предлагани от ITS (Висши технически институти)

Цикълът на университетското образование е разделен на три фази:[72]

  • Бакалавърска степен (laurea triennale): 3 години, за хора с диплома за средно образование, като при някои специалности има приемни изпити.
  • Магистърска степен:
    • Магистърска степен (laurea magistrale /specalistica): 2 години, за хора с бакалавърска степен
    • Магистърска степен от един цикъл (laurea magistrale a ciclo unico): 5-6 години за специалности като медицина, фармакология, право, химия, за хора с диплома за средно образование, с приемни изпити.
  • Следдипломна квалификация (master universitario) с продължителност 6 месеца – 1 година. Това е курс за напреднали, чиято цел е да укрепи, разшири и изостри уменията и компетенциите на завършилите, за да отговорят на изискванията на професионалния свят.
    • от първа степен (Master” di 1° livello). За хора с бакалавърска степен.
    • от втора степен (Master” di 2° livello). За хора с магистърска степен и преминали входящ тест.
  • Докторантура (dottorato di ricerca): минимум 3 години. За хора с магистърска степен. Това е най-високата академична квалификация, присъждана от италианските университети в края на курс с продължителност не по-малко от три години. Осигурява необходимите умения за провеждане на изследвания на високо ниво в университети, публични институции и частни компании.
Задължителност на образованието[редактиране | редактиране на кода]

Задължителното образование в Италия е 10 години, от 6 до 16-годишна възраст, и включва осемте години от първия цикъл на обучение и първите две години от втория цикъл (Закон 296 от 2006 г.), който може да се извършва в средното училище от втора степен - държавно, или в регионални курсове за професионално образование и обучение.

Освен това за всички млади хора правото/задължението за образование и обучение се прилага за най-малко 12 години или във всички случаи до постигане на тригодишна професионална квалификация в рамките на 18-годишна възраст въз основа на разпоредбите на Закон n 53/ 2003 г.

Задължителното образование може да се извършва в държавни училища или в равностойни училища (Закон 62 от 2000 г.), които съставляват системата наобщественото образование, но може да се извършва и в неравностойни училища (Закон 27 от 2006 г.) или чрез семейно образование. В последните два случая обаче изпълнението на задължителното образование трябва да бъде предмет на редица условия, като например провеждането на тестове за правоспособност.

Родителите на учениците и учениците или всеки, който упражнява родителска отговорност, са отговорни за изпълнение на задължението за обучение нанепълнолетни, докато общините по местоживеене и директорите на училищата, в които учениците учат, отговарят за надзора върху спазването на задължението на записаните ученици и студенти .

В края на периода на задължително обучение обикновено се очаква в края на втората година от средното училище, ако ученикът не продължи обучението си, да се издаде удостоверение за придобити умения (Мин. постановление 139 от 2007 г.).

След полагане на окончателния държавен изпит за гимназиално образование (матура) ученикът има достъп до курсове за висше образование (университет, AFAM и ITS). Някои университетски курсове са ограничени на брой и студентите трябва да преминат тест за прием, а други са със свободен прием.[71]

Частно образование[редактиране | редактиране на кода]

Член 33 от италианската конституция установява два основни принципа: задължението на Държавата да предлага държавна училищна система на всички млади хора и правото на физически и юридически лица да създават училища и образователни институти безплатно за държавата.

Частните училища имат право да издават квалификации със същата правна стойност като тези на съответните държавни училища; имат пълна свобода по отношение на културната ориентация и педагогическо-дидактическата насока и се ползват от по-благоприятно данъчно третиране, ако не са с цел печалба.[71]

Университети[редактиране | редактиране на кода]

Основите на висшето образование започват именно от Италия. През 1088 г. учени се събират в обща сграда, за да изнасят лекции на хора, искащи да обогатят и развият своето образование. Така е основан първият университет в Европа – Болонският.

Към 2023 г. италианската система се състои общо от:[73]

  • 97 университетски институции, от които 67 държавни
  • 19 законово признати частни университета
  • 11 законово признати частни онлайн университета.

В класацията на QS World University Rankings 2024 36 италиански университета са сред първите 1000:[74]

В класацията на сп. „Таймс“ The Times Higher Education World University Rankings 2024 има 25 италиански университета сред първите 500:[75]

Въоръжени сили[редактиране | редактиране на кода]

Верижни БМП Dardo, местно производство – основното бойно средство на берсалиерите.

Въоръжените сили на Република Италия (на италиански: Forze armate italiane, Италиански въоръжени сили, съкратено FF.AA.) са натоварени с отбраната на суверенитета и териториалната цялост на страната. Те са набор от военни компоненти на Италианската република. Родени след обединението на Италия (1861 г.), претърпяват множество промени в своята история. С идването на XXI век Карабинерите, които преди това са били италианската армия, се превръщат в автономни въоръжени сили от 2000 г. Влизането в сила на Закон n. 226 от 23 август 2004 г. води до отмяната на военната повинност в Италия от 2005 г. От 2021 г. към класическите военни операции в трите традиционни сфери (земя, въздух и небе) се прибавят оперативните компоненти на космическото пространство и на киберпространството.

Класификация[редактиране | редактиране на кода]
Въоръжени сили

Състоят се от три въоръжени сили и една с ранг на въоръжена сила:

Военни корпуси
  • Финансова гвардия (Guardia di Finanza) – сухопътен и военноморски компонент, с обща компетентност по икономически и финансови въпроси, имащ жандармерия и изключителни функции по сигурността по море и специални функции на военната полиция в рамките на корпуса; тя също е интегрирана в защитата на националната територия.
Помощни корпуси
Артилерийски полк

Страната не разполага със собствено ядрено оръжие, но на нейна територия е разположено такова – в Авиобаза „Бреша – Джеди“ по линия на стратегията на НАТО за ядрено споделяне и в Авиобаза „Авиано“ – авиобаза на ВВС на САЩ.

Италия е индустриална държава с традиции в производството и износа на въоръжение и индустриално оборудване. Tя е една от основателките на НАТО. Участва в различни мисии по света (Ирак, Либия, Косово, Мали, Мароко, Сомалия[81]) и като организация за подпомагане на пострадалиte райони. Военният географски институт е картографската служба на Италия и се намира във Флоренция.

Здравеопазване[редактиране | редактиране на кода]

Болница в Милано

В Европа Италия е една от страните с ниво на здравеопазването над средното, което е основано на принципа на доброволното от страна на пациента участие. Медицинските заведения са под контрола на Министерство на здравеопазването. Национален здравноосигурителен съвет (Consiglio Superiore di Sanità),Национален институт по здравеопазването (Istituto Superiore di Sanità) и Експерименталните зоопрофилактични институти (Istituti zooprofilattici sperimentali) са едни от институциите, които контролират здравеопазването в страната. Поликлиниката „Агостино Джениели“ е една от най-големите в Рим и страната. Медицината е приоритет в страната и медицинските висши учебни заведения са едни от най-реномираните в Европа. Също така и редица фондации помагат за развитието на бъдещите медици.

Италианската национална здравна служба (SSN) е държавна система с универсален характер, която, както е установено в чл. 32 от Конституцията на Италианската република, гарантира правото на здравеопазване на всички граждани, финансирано чрез общо данъчно облагане и преки приходи, получени от местните здравни компании, произтичащи от билетите за здравно обслужване (на итал. ticket sanitari), т.е. квотите, с които подпомаганият допринася за разходите) и от платените услуги.[82]

Международни отношения[редактиране | редактиране на кода]

Чезаре Раганини с Владимир Путин и Сергей Лавров

Италия е сред основателите на Европейската икономическа общност, преобразувана в Европейски съюз. Страната е приета в Организацията на обединените нации (ООН) през 1955 г. и членува също в Г-7, Г-20, Организацията на северноатлантическия договор (НАТО), Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, Световната търговска организация, Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, Съвета на Европа, Централноевропейската инициатива, Средиземноморския съюз.

Италия традиционно подкрепя ООН и нейната дейност в областта на сигурността. Италиански войски участват в мисиите на ООН в Сомалия, Мозамбик и Източен Тимор, като страната оказва и подкрепа на операциите на НАТО и ООН в Босна и Херцеговина, Косово и Албания. През февруари 2003 г. Италия разполага 2-хилядна военна част в Афганистан. През юли същата година изпраща войски и в Ирак, чийто максимален брой достига 3200 души и които са изтеглени през ноември 2006 г. През август 2006 г. 2450 италиански войници са придадени към мисията на ООН в Ливан,[83] а от февруари 2007 г. италианецът Клаудио Грациано ръководи силите на ООН в тази страна.

Италианско гражданство[редактиране | редактиране на кода]

По закон италианско гражданство се придобива автоматично в следните случаиː[84]

  • дете на родител с италианско гражданство
  • всеки, роден на територията на страната, ако и двамата родители са неизвестни или са лица без гражданство, или са чужденци, принадлежащи към държави, чието законодателство не предвижда предаването на гражданството на родителите на детето, родено в чужбина
  • осиновяванеː непълнолетен чужденец, осиновен от италиански граждани
  • чрез признаване или съдебна декларация за родство: ако италиански гражданин припознае, в даден момент след раждането, непълнолетно дете. Ако то е пълнолетно, запазва гражданството си, но може (в рамките на една година от припознаването, съдебната декларация или декларацията за влизане в сила на чуждестранната разпоредба) да декларира, че избира италианско гражданство
  • чрез придобиване или повторно придобиване от страна на родителите: непълнолетното дете на лицето, което придобива или повторно придобива италианско гражданство, придобива гражданство директно, стига да живее стабилно и ефективно с лицето.

Гражданство може да бъде предоставено и ако чужденецът е оказал изключителни услуги на Италия или ако има изключителен интерес от страна на държавата.

Италианско гражданство може да се поиска:[85]

  • чрез доброволно придобиване: чужденецът или лицето без гражданство, независимо къде е родено, чийто родител (или възходяща линия по права линия до втора степен) е италиански граждани по рождение, придобива италианско гражданство при наличието на определени изисквания (отбиване на военна служба във въоръжените сили и декларирайки предварително, че желае да придобие италианско гражданство; като поеме държавна работа на служба на държавата, включително в чужбина, и декларира, че желае да придобие италианско гражданство; или като законно пребивава в Италия в продължение на две години след навършване на 18 години и декларира в рамките на една година от навършване на пълнолетие, че желае да придобие италианско гражданство)
  • по рождение на италианска територия от чуждестранни родители: дете, родено в Италия от чуждестранни родители, може да кандидатства за гражданство само след навършване на 18 години, ако е пребивавало законно и непрекъснато в Италия до този момент
  • чрез брак или граждански съюз, когато след сключването пребивава законно най-малко две години на територията на Републиката или три години от датата на брака, ако пребивава в чужбина, ако към момента на приемане на указа за предоставяне на гражданство, той не са се случили разваляне, анулиране или прекратяване на гражданските последици от брака и не е налице законна раздяла на съпрузите. Ако има родени или осиновени деца от двойката, очакваните срокове се намаляват наполовина.
  • по местоживеене (т. нар. „натурализация“)ː законът предвижда различни срокове на пребиваване в зависимост от различните хипотези и задължително изисква пребиваването да е законно (редовно разрешение за пребиваване и непрекъснатост на регистрацията), непрекъснато и текущо до приключване на процедурата за предоставяне на гражданствоː
    • гражданин на държава извън ЕС, пребиваващ в Италия поне 10 години
    • ̽гражданин на ЕС пребиваващ в Италия поне 4 години
    • ̽гражданин без гражданство или бежанец, пребиваващ в Италия най-малко 5 години след признаване на статута
    • ̽пълнолетен чужд гражданин, роден в Италия и пребиваващ най-малко 3 години (извън хипотезата, предвидена в чл. 4, параграф 2 от Закон № 91/92)
    • ̽чужд гражданин с родители или втора степен по права линия, които са италиански граждани по рождение, след 3 години пребиваване в Италия (без да се засягат разпоредбите на член 4, параграф 1, буква c) Закон №. 91/92)
    • ̽пълнолетен чужд гражданин, осиновен от италиански гражданин, пребиваващ в Италия поне 5 години след осиновяването
    • ̽чужд гражданин, който е служил, дори и в чужбина, най-малко 5 години като служител на италианската държава, след 7 години пребиваване в случай на чужденец, свързан с италиански гражданин преди влизането в сила на Закон 184/1983 (чл. 21 Закон 91/1992).

Италия признава двойното гражданство, следователно е възможно да получиш италианско гражданство, без да се отказваш от това на друга държава.

Общество[редактиране | редактиране на кода]

Население[редактиране | редактиране на кода]

Населението на Италия към 1 януари 2023 г. е 58 850 717 души,[7] което прави Италия третата страна в Европейския съюз по численост на населението (след Германия и Франция).[86] Средната гъстота на населението е 195 души/km2,[7] по-висока от средната за ЕС. Средната продължителност на живота за мъжете е 80,1 г., а за жените – 84,7 г.[12]

Броят на имигрантите или редовно пребиваващите чужденци в Италия се увеличава значително особено след 2001 г. и според данни на ISTAT към 1 януари 2022 г. е 5 030 716 души, 8,5 % от постоянното население;[87] най-многобройните общности са румънската (1 083 771 души), албанската (419 987 души) и мароканската (420 172 души). Към тези данни трябва да се добавят и нелегално пребиваващите, около 404 000 души според доклад за имиграцията от 2015 г. на Фондация "Исму".

Езици[редактиране | редактиране на кода]

Италиански език[редактиране | редактиране на кода]

Италианският език е официалният и най-разпространеният език на Италия (въпреки че някои територии са официално двуезични). Принадлежи към групата на източните романски езици от индоевропейското езиково семейство. Произлиза от флорентинския диалект от 14 век, който се разпространява сред образованите прослойки в цяла Италия благодарение и на великите тоскански писатели от онова време като Данте, Бокачо и Петрарка.

Модерният италиански език е роден през 19 век до голяма степен благодарение на делото на Алесандро Манцони. Той е говорен в годините на обединението на Италия от малко над 10% от населението,[85] към което се добавя неизвестен брой хора, които имат променливо познание на езика. След това езикът постепенно се разпространява благодарение на началното образование, феномена на урбанизацията и създаването на национална бюрокрация и армия, а след Втората световна война – и благодарение на радиото и на телевизията.[88]

Освен че е официалният език на Италия, италианският е официален език на Ватикана (въпреки че номинално официалният език на Светия престол е латинският), Сан Марино, Южна Швейцария (Кантон Тичино и южните покрайнини на Граубюнден), по крайбрежната ивица на Словения (Анкаран, Копер, Изола и Пиран заедно със словенския), в Истрийска жупания в Хърватия (заедно с хърватския), и на Суверенния малтийски военен орден. Той е един от официалните езици на Европейския съюз и един от 4-те официални езика на Конфедерация Швейцария. Италианският освен това е говорен в Сомалия, Либия, Етиопия, Еритрея, Тунис, Бразилия, Албания, Малта, Аржентина, Венецуела и др., и в италианските общности по света: Ню Йорк и Ню Джърси (САЩ), Лондон (Великобритания), Мюнхен (Германия), Рио де Жанейро (Бразилия), Сидни (Австралия) и др.

Според изследването на Статиста през 2022 г. италианският език е на 29-о място по говорещи в света с 67,9 млн. говорещи.[89][90] С близки резултати е изследването на Preprly, според което той е на 28-о място в света с 68 млн. говорещи.[91] В Италия се говори от около 59 млн. души[92]

На територията на Италия обаче се говорят много други езици, които се развиват и развиват независимо от тосканския.[93] Все още широко се използват диалектите на италианския език – сицилиански, сардински, емилиански, венециански, салентински, калабрийски и др., като съществува почти консенсусно мнение относно разграничаването на неаполитанския като отделен език.

Основни фрази

  • La lingua Italiana – ла лингуа италиана – италианският език
  • Buon giorno – буон джорно – добър утро/ден
  • Buona sera – буона сера – добър вечер
  • Arrivederci – ариведерчи – довиждане
  • Parlo Italiano – парло италиано – Говоря италиански (език)

Други езици[редактиране | редактиране на кода]

Малцинствените езикови общности, официално признати в Италия.[94]

Официално признатите и защитени исторически езикови малцинства, присъстващи в Италия, са тези „на албанското, каталонското, германското, гръцкото, словенското и хърватското население, както и на онези, които говорят френски, франко-провансалски, фриулски, ладински, окситански и сардински“.[95] Има и няколко регионални диалекта, които, въпреки че са изброени от ЮНЕСКО като малцинствени езици и от международната езикова общност като езици, които не се приписват на италианския, не се ползват с никакво признание или защита от Италианската държава.[96]

В регионите и общините, засегнати от двуезичието, обществените служби и пътните знаци са двуезични или триезични (като ладинските общини в Южен Тирол и общините валзер в горната част на Вал ди Лис), а официалните документи могат да бъдат написани на италиански или на друг признат език.

Нивото на защита на някои малцинства е установено както от италианското законодателство, така и от международни договори: такъв е случаят с немскоезичното малцинство в Южен Тирол и двуезичните общини в провинция Тренто, чийто статут се регулира от Споразумението Де Гаспери-Грюбер (5 септември 1946 г.), и част от словенското малцинство във Фриули - Венеция Джулия, предвидено в Лондонския меморандум (5 октомври 1954 г.), с който Италия и Югославия съответно поемат гражданското управление на зони А и Б на Свободна територия Триест.

Италианският жестомимичен език (LIS),[97] т.е. визуалният език на глухонемите, е признат от регион Вале д'Аоста от 2006 г.

Религия[редактиране | редактиране на кода]

В Италия се прилага принципът на светската държава и следователно няма държавна религия. Италианските граждани са предимно католици, въпреки че през последните години се наблюдава рязък спад на вярващите поради нарастващия процес на секуларизъм. Според проучване на Докса от 2019 г. католиците съставляват 66,7% от населението, атеистите и агностиците 15,3%, а тези с други религии 18%.[N 5][98] Католическата църква в Италия е организирана в 225 диоцеза плюс военен ординариат.[99] Епископът на Рим е примас и приема титлата на папа.

Базиликата „Сан Джовани“ в Рим

Църквата има влиятелна роля в италианското общество, заемайки позиция по религиозни, социални и политически въпроси, като развод и аборт през 70-те години на 20. век, или по-късно биозавещание и асистирано оплождане, премахването на разпятието от класните стаи и имиграционните политики. Отношението между Държавата и Църквата се разгледани в