Изявително наклонение
Изявителното наклонение (лат. индикатив) е основно и има най-широка употреба. Чрез него говорещият съобщава, че действието е реално съществуващо (съществувало или предстоящо да се осъществи), или пък отрича съществуването му (в миналото, в настоящето или в бъдещето).[1]
Всички глаголни времена имат форми за изявително наклонение. Използват се във всички видове текстове.
| Време | Форми |
|---|---|
| Сегашно | мисля, мислиш, мисли мислим, мислите, мислят |
| Минало несвършено | мислех, мислеше, мислеше, мислехме, мислехте, мислеха |
| Минало свършено | мислих, мисли, мисли, мислихме, мислихте, мислиха |
| Бъдеще | ще мисля, ще мислиш, ще мисли ще мислим, ще мислите, ще мислят |
| Минало неопределено | мислил съм, мислил си, мислил е, мислили сме, мислили сте, мислили са |
| Минало предварително | бях мислил, беше (бе) мислил, беше (бе) мислил, бяхме мислили, бяхте мислили, бяха мислили |
| Бъдеще в миналото | щях да мисля, щеше да мислиш, щеше да мисли, щяхме да мислим, щяхте да мислите, щяха да мислят |
| Бъдеще предварително | ще съм мислил, ще си мислил, ще е мислил, ще сме мислили, ще сте мислили, ще са мислили |
| Бъдеще предварително в миналото | щях да съм мислил, щеше да си мислил, щеше да е мислил, щяхме да сме мислили, щяхте да сте мислили, щяха да са мислили |
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Влахова-Руйкова, Радка. Практическа граматика. Български език. София, PONS, 2013. ISBN 9789543440535.