Димитър Филов

Подполковник Димитър Генков Филов е български военен и активен деец при Съединението, един от основателите на съвременната българска армия. Баща на известния учен и политик Богдан Димитров Филов.

Син на един от калоферските търговци – абаджии в Цариград – Генко Филов (Филът), Димитър първоначално се учи в родния Калофер при даскал Ботьо Петков. Оттам, с помощта на семейството си заминава в Католическото училище в османската столица, и за кратко в Духовната семинария в Одеса. Съратник и съгражданин с Христо Ботев, двамата заедно започват да учителстват в селата в Бесарабия. През 1866 – 1869 г. Филов работи последователно в българските села Комрат, Валея, Шаржа и Главан, докато Ботев се завръща по-бързо в Калофер.

Военна служба[редактиране | редактиране на кода]

През септември 1869 г. Филов постъпва в Юнкерското пехотно училище в Одеса и го завършва (1871), след което веднага постъпва на военна служба в Руската императорска армия.

• 1871 – като младши офицер е изпратен на служба в Туркестан
• 1875/6 – събира в Кишинев млади български офицери на руска служба
• 1876 – включва се като руски офицер в командването на Българско опълчение
• 1877 – 1878 – командва 4-та рота на 3-та дружина /2-ра бригада/ на Опълчението [1] Архив на оригинала от 2008-10-15 в Wayback Machine. при Шипка, Шейново и Стара Загора
• 1879 – командир на Учебния батальон на Източнорумелийската милиция, Пловдив
• 1879 – командир на 7-а Сливенска дружина
• 1882 – командир на 6-а Старозагорска дружина
• 1885 – командир на Ямболския отряд
• XI.1885 – началник на Общия резерв и командир на Средната колона в Сръбско-българската война
• 1886 – командир на 3^-та пехотна бригада в Русе.

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

• Подпоручик (1877)
• Поручик (1878)
• Капитан (1879)
• Майор (1881)
• Подполковник (1885)

Като представител на патриотичните кръгове в Румелия, Димитър Филов е активен участник в Съединението и член на Привременното правителство на д-р Георги Странски.

Веднага след това, в избухналата Сръбско-българска война, майор Филов командва Централната колона (корпус) на българската войска. Тя героично се сражава при Сливница и овладява Цариброд и достига до Пирот на 15 ноември 1885 г. След войната Филов е повишен в чин и изпратен в Русе като командващ бригада.

Игнориран от офицерите-детронатори при преврата срещу княз Александър Батенберг на 9 август 1886, Д. Филов скоро се обявява против преврата. На 26 – 27 август подполковник Филов е изпратен от поделенията в Източна България до Лом с мисия да разубеди княз Александър да се откаже от абдикацията си и да остане в България:

Неуспял, той заедно с Стефан Стамболов и Петко Каравелов е от последните, които се сбогуват с княз Батенберг на кораба „Ориент“ на Дунав.

Офицерски бунт (1887)[редактиране | редактиране на кода]

През октомври 1886 Филов е отстранен от поста си командващ бригадата от военния министър Данаил Николаев и поставен под домашен арест в Русе.

Подстрекавани от руския императорски комисар – генерал Николай Каулбарс, заедно с майор Атанас Узунов, Димитър Филов е един от организаторите на Русенския бунт срещу правителството и Регентството. След неуспеха на бунта, следобеда на 19 февруари, при опит заедно с Олимпи Панов да преминат река Дунав, подполковник Димитър Филов (по това време най-старши офицер в армията след Николаев) e тежко ранен в гърдите. Осъден на смърт от извънредния Военен съд, Филов умира от раните си и от белодробно възпаление на 28 февруари 1887 в Русенската болница. Съществуват и подозрения, че е бил отровен [2].

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Димитър Филов се жени в Карлово на 11 ноември 1880 г. за Елисавета Сахатчиева, красиво момиче от стар чорбаджийски карловски род. Преждевременната му смърт оставя съпругата му вдовица с трима сина – Святополк (р. 1881, убит на 2. октомври 1915), Богдан (1883) и Любомир (1885, починал като дете). След смъртта му, тя трудно получава разрешение да го погребе, след показния военен процес и разстрел на останалите заговорници край Русе на 22 февруари.

Награди и отличия[редактиране | редактиране на кода]

• орден „За храброст“, 4-та степен
• руски орден „Св. Станислав“, 3-та степен с мечове (1878)
• руски орден „Св. Анна“

Източници[редактиране | редактиране на кода]

• „Българското опълчение въ Освободителната война 1877 – 1878 години“, /Книжка 1 отъ Българска Военно-историческа библиотека/, (Министерство на войната. Щаб на Армията – Военно-историческа комисия). София, 1935;
• Неосъществените генерали

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

• Симеон Радев. Българското настъпление – Из „Строителите на съвременна България“. Том 1.
• Видни калоферци

Портал „Биографии“          Портал „Военна история на България“          Портал „Османска империя“