Густав Хайнеман
 | За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |  |
| Густав Хайнеман | |
 | |
| Бундеспрезидент на Германия | |
| Мандат | 1 юли 1969 – 30 юни 1974 г. |
|---|---|
| Предшественик | Хайнрих Любке |
| Наследник | Валтер Шел |
| Министър на вътрешните работи | |
| Мандат | 29 септември 1949 – 11 октомври 1950 г. |
| Наследник | Роберт Лер |
| Министър на правосъдието | |
| Мандат | 1 декември 1966 – 26 март 1969 г. |
| Предшественик | Рихард Яагер |
| Наследник | Хорст Емке |
| Лична информация | |
| Роден | |
| Починал | Есен, Германия |
| Националност | германец |
| Религия | лутеранство |
| Съпруга | Хилда Хайнеман |
| Полит. партия | ХДС (1945-1952) ОНГП (1952-1957) СДП (1957-1976) |
| Подпис |  |
Портал  Политика | |
| Густав Хайнеман в Общомедия | |
Густав Валтер Хайнеман (на немски: Gustav Heinemann) е германски политик. Той е министър на вътрешните работи от 1949 до 1950 г., министър на правосъдието от 1966 до 1969 г. и президент на Федерална република Германия от 1969 до 1974 г. Известен е със своята широкоскроеност и респект към студентските протести през 1968 г.
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Политическа кариера[редактиране | редактиране на кода]
По времето на Ваймарската република Хайнеман е член на Християно-социалните народни служби. След края на Втората световна война той е един от основателите на Християн-демократически съюз (CDU) и става кмет на града Есен. Министър на вътрешните работи е в първия кабинет на Конрад Аденауер. През 1950 г. той напуска правителството, а CDU напуска през 1950 г., за да образува Всегерманската народна партия. През 1957 г. той, заедно с повечето от членовете на своята партия, се съюзява с Германската социалдемократическа партия (SPD). В тази коалиция (1966-69) е министър на правосъдието.
През 1969 г. Хайнеман става първият член на SPD, избран за бундеспрезидент на Германия.
Неговата дъщеря Ута Ранке-Хайнеман се кандидатира неуспешно за президент през 1999 г. Президентът, избран тогава, е Йоханес Рау, който е съпруг на внучката на Хайнеман (племенницата на Ута Ранке-Хайнеман) Христина Делиус.
Библиография[редактиране | редактиране на кода]
- Die Spartätigkeit der Essener Kruppschen Werksangehörigen unter besonderer Berücksichtigung der Kruppschen Spareinrichtungen. Dissertation, 1922.
- Die Verwaltungsrechte an fremdem Vermögen. Dissertation, 1929.
- Aufruf zur Notgemeinschaft für den Frieden Europas. Reden auf einer öffentlichen Kundgebung im Landtagsgebäude Düsseldorf. Mit Helene Wessel und Ludwig Stummel, 1951.
- Deutsche Friedenspolitik. Reden und Aufsätze. Verlag Stimme der Gemeinde, Darmstadt 1952.
- Deutschland und die Weltpolitik. Hrsg. Notgemeinschaft für den Frieden Europas, 1954.
- Was Dr. Adenauer vergißt. Frankfurter Hefte 1956.
- Arbeitstagung „Verständigung mit dem Osten?“ am 24. u. 25. März 1956 im Hotel Harlass in Heidelberg. Hrsg. Ehrenberg Verband Nordbadische Volkshochschulen, 1956.
- Im Schnittpunkt der Zeit. Mit Helmut Gollwitzer, Reden und Aufsätze, Verlag Stimme der Gemeinde, Darmstadt 1957.
- Der Bergschaden. Engel Verlag, 3. Auflage, 1961.
- Verfehlte Deutschlandpolitik. Irreführung und Selbsttäuschung. Artikel und Reden, Stimme-Verlag, Frankfurt/M. 1966.
- Warum ich Sozialdemokrat bin. Hrsg. SPD-Vorstand, 1968.
- Gedenkrede zum 20. Juli 1944. Lettner-Verlag, 1969.
- Zur Reichsgründung 1871 – Zum 100. Geburtstag von Friedrich Ebert. Kohlhammer, Stuttgart 1971.
- Plädoyer für den Rechtsstaat. Rechtspolitische Reden und Aufsätze. C. F. Müller, 1969.
- Reden und Interviews des Bundespräsidenten (1. Juli 1969 – 30. Juni 1970). Hrsg. Presse- und Informationsamt der Bundesregierung, 5 Bände, 1970–1974.
- Präsidiale Reden. Edition suhrkamp 790, Frankfurt/M. 1975.
- Versöhnung ist wichtiger als ein Sieg (= Erbauliche Reden 3). Vier Weihnachtsansprachen 1970–1973 und H. Gollwitzers Ansprache bei der Beerdigung von G. Heinemann 1976. Neukirchen 1976.
- Reden und Schriften:
- Band I: Allen Bürgern verpflichtet. Reden des Bundespräsidenten 1969–1974, Frankfurt/M. 1975.
- Band II: Glaubensfreiheit – Bürgerfreiheit. Reden und Aufsätze zur Kirche, Staat – Gesellschaft. Hrsg. Diether Koch (mit thematisch geordneter Bibliographie), Frankfurt/M. 1976.
- Band III: Es gibt schwierige Vaterländer … Aufsätze und Reden 1919–1969. München 1988, Hrsg. Helmut Lindemann, Frankfurt 1977.
- Band IV: Unser Grundgesetz ist ein großes Angebot. Rechtspolitische Schriften. Hrsg. Jürgen Schmude, München 1989.
- Wir müssen Demokraten sein. Tagebuch der Studienjahre 1919–1922. Hrsg. Brigitte und Helmut Gollwitzer, München 1980.
- Der Frieden ist der Ernstfall. Hrsg. Martin Lotz, Kaiser Traktate 59, München 1981 (14 Texte 1951–1973).
- Einspruch. Ermutigung für entschiedene Demokraten. Hrsg. Diether Koch, Verlag J.H.W. Dietz Nachfolger, Bonn 1999, ISBN 3-8012-0279-8.
- Gustav W. Heinemann. Bibliographie. Hrsg. Friedrich-Ebert-Stiftung, Archiv der sozialen Demokratie, bearbeitet von Martin Lotz, Bonn-Bad Godesberg 1976 (1.285 Titel von 1919 bis 1976).
Почит[редактиране | редактиране на кода]
Наградата „Gustav-Heinemann-Friedenspreis“ (Награда за мир Густав Хайнеман) се присъжда от 1982 г. за книга, допринесла най-много за световния мир.
|
