Георги Пейков
| Георги Пейков | |
| български просветен деец | |
 | |
| Роден | 14 септември 1848 г. |
|---|---|
| Починал | |
Георги Пейков Попов, известен като Гоно Пейков, е български просветен деец от Македония.[1][2]
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Пейков е роден на 14 септември 1848 година в боймишкото градче Гумендже, тогава в Османската империя, днес в Гърция, в семейството на Пейко Попов от Гумендже и Карамфила Граматикова от село Тушилово. Учи частно при градските свещеници Зарин и Тодор, след това в гръцкото училище при даскалите Гребенара и Вангел Хаджинаков от Воден и накрая завършва гръцкото класно училище в Бер. През ваканциите в родния си град зографският духовник, управляващ манастирския метох в Гумендже отец Харалампий Айдаринов го запознава и с българското писмо.[1]
След завръщането си от Бер две учебни години - 1867/1868 и 1868/1869 година - е учител в Тушилово, а след това 6 години до 1874/1875 година учителства в Горгопик. Опитва се да започне преподаване на български език, но местният първенец дядо Кольо не се съгласява[1] и по препоръка на гумендженския български учител Вениамин в 1875/1876 година Пейков отива учител в село Тумба вече като български учител. В Тумба учителства 6 години до 1879/1880 година по взаимоучителния метод. От 1880/1881 до 1887/1888 година е втори учител в гумендженското българско училище, в което ръководи I и II отделение, докато през лятото кара учителски курсове в Солун. В 1888/1889 отново учителства в Тумба, следващите две години се връща в Гумендже, а после учителства в постепенно отказващите се от Патриаршията села - Боймица, Тушилово, Геракарци, Бубакево и други.[3]
По време на Илинденско-Преображенското въстание е арестуван и затворен в Солун. Макар и оправдан, под натиска на гръцкия митрополит му е отнето разрешителното да преподава. В 1905 година се опитва да стане учител в Бубакево, но е арестуван и въдворен в Гумендже без право да учителства.[3]
След Младотурската революция в 1908 година учителските му права са възстановени и той отново започва да преподава. През учебната 1908/1909 година е учител в Тушилово, където е и черковен певец.[4]
Балканската война го заварва като учител в село Петгъс.[3] При избухването на Междусъюзническата война на 16 юни 1913 година даскал Гоно заедно със 180 първенци от Гумендже е арестуван и заточен на остров Трикери. Освободен през ноември се завръща в Гумендже, но е принуден от властите да се изсели в България. Установява се в Западна Тракия, където до окупацията на областта от Гърция в 1920 година също учителства. По-късно работи в Царибродско и в село Сеславци, където се пенсионира.[3]
Неговият ученик Христо Шалдев пише за даскал Гоно:
| „ | По характер беше тих и трудолюбив, а като общественик – еволюционист. Той беше посветен в революционните борби, но революционните подвизи бяха чужди за него, защото не подхождаха на темперамента и разбиранията му, макар пред очите на турските управници да минаваше за баш кумита. Неговите заслуги към българската идея и българското племе се заключават в това, че в продължение на 55 години ревностно и предано работи за успеха на българското училище... Но учителят Гоно не обучаваше учениците си само на четмо и писмо. Той с едно завидно постоянство всаждаше в крехките души на учащата се младеж любов към родината и родната черква и към музиката.[3] | “ |
Умира на 21 март 1934 година в България.[1][5]
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в г Шалдевъ, Хр. Единъ заслужилъ покойникъ: учительтъ Гоно Пейковъ // „Илюстрация Илиндень“ VI (5 - 6 (55 - 56). София, мартъ - априлъ 1934. с. 1.
- ↑ Албум-алманах „Македония“, София, 1931.
- ↑ а б в г д Шалдевъ, Хр. Единъ заслужилъ покойникъ: учительтъ Гоно Пейковъ // „Илюстрация Илиндень“ VI (5 - 6 (55 - 56). София, мартъ - априлъ 1934. с. 2.
- ↑ Извори за българската етнография, т. 3, Етнография на Македония. Материали из архивното наследство, София 1998, с. 86 – данни на кукушкия околийски училищен инспектор Никола Хърлев.
- ↑ Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 508.
