Вичо Диков

Вичо Диков
български генерал
Генерал Вичо Диков, 1908 г.
Звание	Генерал-лейтенант
Години на служба	1879 – 1913
Служи на	България (1879 – 1886, 1898 – 1913) Русия (1887 – 1898)
Командвания	7-и пехотен полк (СБВ) Щаб на войската (1907)
Битки/войни	Калиманско сражение (1913) Кресненско сражение (1913)
Награди	Вижте по-долу
Образование	Национален военен университет
Дата и място на раждане	2 ноември 1861 г. (стар стил) Бейдауд, Османска империя
Дата и място на смърт	5 май 1928 г. (66 г.) София, Царство България

Вичо Дионисиев Диков е български и руски офицер, генерал-лейтенант. Командир на 7-и пехотен Преславски полк през Сръбско-българска война (1885), Началник на Щаба на Българската армия (1907) и командир на 4-та армия през Междусъюзническа война (1913).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Вичо Диков е роден на 2 ноември 1861 г. в тулчанското село Бейдауд.^[1] Баща му – Дионисий Диков е свещеник в Бейдауд. Брат му – Курти Диков е учител.^[2] Завършва класното училище в Тулча.

Участва в Руско-турската война (1877 – 1878) като доброволец в действащия в Добруджа 14-и армейски корпус с командир генерал-лейтенант Аполон Цимерман.

През 1879 завършва с първия випуск Софийското военно училище, на 10 май е произведен в чин прапоршчик и изпратен на служба в Силистренска № 18 пеша дружина.^[3] На 30 август 1882 г. е произведен в чин поручик.

През 1883 г. е командирован в Русия, където служи в 54-ти Мински пехотен полк и завършва офицерска стрелкова школа. Завръща се в България през 1884 г. и е командир на рота във Врачанска № 8 пеша дружина, която е в състава на 7^-и пехотен преславски полк. На 30 август 1885 г. е произведен в чин капитан, а на 14 септември е назначен за командир на същия полк.^[3][4]

Участие в Сръбско-българската война[редактиране | редактиране на кода]

През Сръбско-българската война капитан Вичо Диков командва 7-и пехотен преславски полк в боевете при Сливница от 5 до 7 ноември 1885 г. Защитава успешно левия фланг на Сливнишката позиция при хълма Вишая под напора на сръбската Шумадийска дивизия.^[3]

Участва и в Пиротското сражение на 14 – 15 ноември, като действа с полка си срещу сърбите в долината на река Градешница при село Нишор, северно от Пирот.^[5]

Малко след края на войната е награден с орден „За храброст“ III степен.

Участие в русофилските бунтове и емиграция[редактиране | редактиране на кода]

Като командир на базирания в град Шумен 7-и пехотен преславски полк, през август 1886 г. капитан Вичо Диков подкрепя краткотрайното русофилско правителство, образувано в София след Деветоавгустовски преврат срещу княз Александър Батенберг.^[6] Въпреки провала на преврата, запазва командния си пост. В края на септември заедно с останалите командири от Шуменския гарнизон оказва натиск върху Регентския съвет да изпълни исканията на руския емисар Николай Каулбарс за освобождаване на арестуваните офицери и отлагане на изборите за III велико народно събрание. Тъй като голяма част от офицерите от полка не го подкрепят подава оставка и емигрира през октомври 1886 г.^[7]

През февруари 1887 г. взема участие в Силистренския бунт на офицерите-русофили.^[8] След провала му се установява в Русия и постъпва на служба в Руската армия. През 1890 г. завършва Николаевската академия на Генерален щаб. След това служи в руската 21-ва дивизия дислоцирана в Петровск и Тифлис. Преподава тактика и топография в Тифлиското пехотно училище.^[9]

Отново в България[редактиране | редактиране на кода]

След помирението между българските и руските власти, през 1898 г. се завръща в България с чин подполковник. Първоначално е зачислен в Щаба на армията, а от януари 1899 г. е началник на щаба на 3-та пехотна балканска дивизия в Сливен. От май 1900 г. е отново в генералния щаб с чин полковник. През май 1905 г. произведен в чин генерал-майор и назначен за командир на 6-а пехотна бдинска дивизия във Враца. В края на 1906 г. е началник на Трета военно-инспекционна област. Началник на щаба на армията от 28 март до ноември 1907 г., когато е назначен за началник на Военното училище. От 1909 г. е началник на Главното интендантство на армията.^[9]

През Балканските войни[редактиране | редактиране на кода]

По време на Балканската война (1912 – 1913) генерал-майор Вичо Диков е началник на Главното тилово управление.^[1] На 28 юни 1913 г. – близо две седмици след избухването на Междусъюзническата война (1913), е назначен за командир на 4-та армия.^[10] Нанася поражение на сърбите в Калиманското сражение.^[11] В Кресненската операция командва десния фланг, отблъсквайки гръцката армия от Пехчево.^[12]

На 5 август 1913 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. След по-малко от месец, на 2 септември, преминава в запаса.

Генерал-лейтенант Вичо Диков умира на 5 май 1928 година в София.^[1]

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

• Прапоршчик (10 май 1879)
• Подпоручик (1 ноември 1879, преименуван)
• Поручик (30 август 1882)
• Капитан (30 август 1885)
• Майор
• Подполковник (14 февруари 1893)
• Полковник (18 май 1900)
• Генерал-майор (18 май 1905)
• Генерал-лейтенант (5 август 1913)

Награди[редактиране | редактиране на кода]

• Военен орден „За храброст“ II степен, III степен, 2-ри клас
• Орден „Свети Александър“ II степен с мечове и III степен без мечове
• Народен орден „За военна заслуга“ II степен на обикновена лента

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

• Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 1 и 2. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 245.
• Съединението 1885 – енциклопедичен справочник. София, Държавно издателство „д-р Петър Берон“, 1985., с. 92.
• Маринов И. Генерал-лейтенант Вичо Диков. В: „Известия на института за военна история“, том 52, София, 1991, с. 168 – 178.
• Недев С. Командването на българската войска през войните за национално обединение, София, 1993, Военноиздателски комплекс „Свети Георги Победоносец“, с. 70 – 71.

Портал „Биографии“          Портал „Военна история на България“          Портал „Османска империя“          Портал „Румъния“