Михайляну (афера)
| Афера „Михайляну“ | |
| Част от Македонски въпрос | |
 Трифанов и Илия Бойче, заловени като участници в убийствата | |
| Време | 1900 г. |
|---|---|
| Тип на атаката | убийство |
| Извършител | Върховен македонски комитет |
Афера „Михайляну“ е наричано убийството на румънския журналист Стефан Михайляну и Кирил Фитовски от дейци на Върховния македонски комитет. То предизвиква дипломатически конфликт между България и Румъния и обтяга отношенията между българските власти и македонските революционери през лятото на 1900 година.
Румънското правителство свързва убийството с базирания в София Върховен македоно-одрински комитет и настоява пред българското правителство да ограничи дейността му, но среща отказ. Разногласията водят до прекъсване на търговските връзки и военни демонстрации на двете държави. Конфликтът отшумява едва към 1902 година под въздействието на Австро-Унгария и Русия, които използват българо-румънските противоречия, за да привлекат, съответно, румънци и българи в своите сфери на влияние. Румънските претенции, поддържани от Австро-Унгария, принуждават България да обвърже външната си политика с Русия и отслабват възможността ѝ за активно противодействие на османската власт в Македония. Аферата се отразява негативно на ВМОК, тъй като дипломатическите усложнения карат в крайна сметка българските власти да предприемат репресивни мерки против организацията.
Убийство на Михайляну[редактиране | редактиране на кода]
На 1 февруари 1900 г. в Букурещ дейци на ВМОК убиват Кирил Фитовски, който е пратен от Комитета да закупи оръжие в Румъния, но впоследствие е заподозрян в злоупотреба и шпионаж за турското правителство. Румънската полиция залавя убийците Бойчо Илиев и Христо Карамбулов, които правят пълни самопризнания и разкриват поръчителството на Върховния комитет. Провокиран от убийството, Михайляну, който е охридчанин от арумънски произход, помества във вестника си „Пенинсула Балканика“ редица публикации, с които дискредитира ВМОК като престъпна организация, изнудваща богаташи (включително румънски поданици) за пари, и разкрива в подробности подготовката за въоръжена борба в Македония. По тези причини председателят на комитета Борис Сарафов дава заповед за убийството му. Михайляну е застрелян на 22 юли в Букурещ от македонския българин Стоян Димитров.[1][2] Извършителят е заловен и прави признания пред румънската полиция.
Българо-румънски конфликт[редактиране | редактиране на кода]
По това време българо-румънските отношения вече са обтегнати, поради спора за Магарешкия остров край Свищов, който е завзет от румънски граничари в началото на 1900 г. Румъния има претенции и към обширни части на Североизточна България и се опасява, че България ще повдигне свои спрямо Северна Добруджа ако сътрудничеството на българското правителство с македонските революционери доведе до уголемяване на българското княжество за сметка на Османската империя.[3] Допълнителна причина за влошаването на двустранните връзки е общата финансова криза, предизвикана от спада в аграрното производство и в международните цени на храните, която кара и двете правителства да търсят компенсации за вътрешнополитическите си затруднения във външнополитически успехи.[1][4]
Убийството на Михайляну и недоказаните слухове за македонски заговор срещу крал Карол I предизвикват засилване на антибългарската агитация в букурещките вестници, многохилядни митинги и ексцесии срещу българи в Румъния.[5] Румънските власти, които вече разследват ВМОК за случая с Фитовски, предприемат официални постъпки пред България, за да спре убийствата и изнудванията. Българското външно министерство отговаря, че вината на Комитета първо трябва да бъде установена от румънския съд, преди да предприеме съдебно преследване на своя територия.[6][7] През втората половина на август правителството на Петре Карп дава демонстративни нареждания за подготовка на мобилизация и придвижва войски по добруджанската граница. Кабинетът Иванчов дава аналогични разпоредби от София.[8] В същото време османското правителство се възползва от ескалацията, за да поиска от Иванчов да разпусне македонските комитети и чети в Княжеството, и праща войски по общата граница.[1]
Посредничество и последици[редактиране | редактиране на кода]
Двете заинтересовани велики сили – Австро-Унгария и Русия, нямат изгода от българо-румънска война и са твърдо за запазване на статуквото на Балканите. Под натиска им Букурещ смекчава исканията си, а прокуратурата в София открива следствие по аферата.[7] През ноември 1900 Иванчов разпорежда разпускане на македонските чети (запазени обаче под формата на стрелкови дружества). По-решителни мерки взима сменилият го на премиерския пост Петко Каравелов. През март 1901 година Сарафов и съратниците му Тома Давидов, Владислав Ковачев и Георги Петров са вкарани в ареста за повече от четири месеца.[1] Така правителството на Демократическата и Прогресивнолибералната партия постига уреждане на отношенията с Румъния.[7] Въпреки това България продължава започнатите в разгара на кризата преговори с Русия, които завършват през май 1902 година с подписването на двустранна военна конвенция, насочена срещу Румъния и Австро-Унгария. Букурещ и Виена сключват аналогична конвенция срещу Петербург и София още през есента на 1900 година.[9]
След ареста на Сарафов българското правителство издейства и смяната му заедно с цялото ръководство на ВМОК, помагайки на генерал Иван Цончев да овладее ръководството на Комитета. Следствие от тази промяна е влошаване на отношенията между революционната организация в Македония и Одринско и „върховистите“[1], които през есента на 1902 г. вдигат въстание в Горноджумайско без съгласието на ВМОРО.
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- Александров, Емил. История на българите. Том IV: Българската дипломация от Древността до наши дни. София, Издателство „Знание“, 2003. ISBN 954-621-213-X.
- Радев, Симеон. Лица и събития от моето време. Том I. София, Издателство „Захарий Стоянов“, 2014. ISBN 987-954-09-0842-7.
- Стателова, Елена и др. История на българската дипломация (1879 – 1913). София, 1994. ISBN 954-520-038-3.
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в г д Благов, Крум. 50-те най-големи атентата в българската история
- ↑ Билярски, Цочо. Борис Сарафов – „Човек со звезда“ (посетен на 19 януари 2015)
- ↑ Марков, Георги. „Балканизацията“. Геополитическо явление в конфликтознанието. София, „Военно издателство“ ЕООД, 2011. ISBN 978-954-509-462-0, стр. 104-105
- ↑ Радев 2014, с. 402.
- ↑ Радев 2014, с. 395 – 396.
- ↑ Радев 2014, с. 402 – 403.
- ↑ а б в Стателова 1994, с. 263 – 264.
- ↑ Радев 2014, с. 406 – 407.
- ↑ Александров 2003, с. 284 – 285.
