Антон Югов
| Антон Югов | |
| български политик | |
 1947 г. | |
| Роден | Антон Танев Гьошев |
|---|---|
| Починал | |
| Учил в | Международна ленинска школа |
| Политика | |
| Професия | Партиен функционер |
| Партия | БКП |
| Народен представител в: XXVI ОНС VI ВНС I НС II НС III НС IV НС | |
| 35-и министър-председател на България | |
| 17 април 1956 – 19 ноември 1962 | |
| Семейство | |
| Други роднини | Иванчо Карасулията (чичо) |
Антон Танев Гьошев, известен като Югов, е български политик.
Един от ръководителите на Българската комунистическа партия (БКП) в средата на XX век, ръководител и на комунистическото партизанско движение по време на Втората световна война. Министър на вътрешните работи (1944 – 1949), министър-председател (1956 – 1962).[1] С работата си на вътрешен министър играе активна роля в политическите насилия и извършваните от министерството незаконни дейности.[2]
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Югов е роден на 5 август 1904 година в Ругуновец (Карасуле), тогава в Османската империя.[3] Майка му Анна Орджанова (Урджанова) е сестра на Иванчо Карасулията, войвода на ВМОРО и ВМОК.[4] След Балканските войни семейството му се преселва в Дедеагач, а после се установява в Гюмюрджина, като и двата града тогава са в България.
След Първата световна война, когато Гюмюрджина е отнета от България, семейството на Югов се мести в Пловдив. През 1919 година завършва прогимназия, след което работи в тютюневата промишленост. От 1921 г. е член на Българския комунистически младежки съюз, а от 1928 година – на БКП. До 1933 г. участва в дейността на нелегалната БКП в Пловдивско, както и в прокомунистическата Вътрешна македонска революционна организация (обединена), като през 1933 – 1934 година е секретар на нейния Централен комитет[5] с псевдоним Рашко.[6] По това време михайловистите издават смъртна присъда на Антон Югов и той е принуден да ходи с охранител, като това е Иван Козарев, бъдещият първи партизанин на България.
През октомври 1934 г. Антон Югов заедно с група комунисти нелегално заминава да учи в Съветския съюз. От 1934 до 1936 година учи в Международната ленинска школа в Съветския съюз. След завръщането си в България през 1937 година е член на Централния комитет и на Политбюро на ЦК на БКП. През 1940 година ръководи голямата стачка на тютюноработниците в Пловдив. През септември 1941 г. е интерниран в концлагера Гонда вода, откъдето скоро след това избягва и през октомври същата година става член на Политбюро на ЦК на БКП.[7]
По време на Втората световна война е ръководител на Военната комисия при ЦК на БКП (1941 – 1943) и член на Главния щаб на т. нар. Народоосвободителна въстаническа армия (1943 – 1944). През 1942 година е задочно осъден на смърт в процеса срещу ЦК на БКП.[5] След процеса ръководството на партията е обезглавено, като Югов и Цола Драгойчева са единствените членове на Политбюро, останали на свобода.[7] Югов поема заемания дотогава от Трайчо Костов пост на секретар на ЦК, формално най-висшия в партийната организация вътре в България.[7]
Антон Югов участва и в Деветосептемврийския преврат през 1944 г., след който става вътрешен министър. През следващите години заема важни постове в правителството и участва активно в репресиите срещу опозицията. След 1954 година той подпомага замяната на дотогавашния диктатор Вълко Червенков с Тодор Живков и след Априлския пленум от 1956 година заема мястото на Червенков като министър-председател.[5]
За известно време той е вторият по ранг в йерархията на режима след Живков, като първоначално се ползва и с подкрепата на новия съветски диктатор Никита Хрушчов. Въпреки това Живков гледа на него като на потенциален съперник и в началото на 60-те години на 20 век отношенията между двамата се изострят. Югов се ползва с подкрепата на висши функционери като Райко Дамянов и цели местни партийни организации, най-вече тези в Пловдив, Габрово и Плевен, но Живков успява да го изолира и отстрани през 1962 година.[8]
След като получава одобрение в Съветския съюз, в навечерието на Осмия конгрес на БКП Тодор Живков обявява Югов за „родоначалник за нашите условия на извращенията“ (евфемизъм за терора в първите години на комунистическия режим).[8] С мотива „груби нарушения на социалистическата законност и антипартийна дейност“ Югов е отстранен от всички ръководни постове.[5] Отзован от Народното събрание (1964), а през 1972 е изключен от БКП.[5] Въпреки това, през 1984 г. е награден със званието Герой на социалистическия труд. Герой на Народна република България (1989), а през януари 1990 г. членството му в партията е възстановено.[5]
Антон Югов умира на 6 юли 1991 г. в София.[5]
Дъщеря му Виолета е омъжена за сина на Михаил Шолохов – Александър.
Родословие[редактиране | редактиране на кода]
| Божко Орджанов | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Христо Орджанов | Атанас Орджанов | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Мицо Орджанов (? – 1905) | Иванчо Карасулията (1875 – 1905) | Анна Орджанова (? – 1920) | Таню Гьошев (? – 1908) | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Антон Югов (1904 – 1991) | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- Полицейско досие на сайта на Държавна агенция „Архиви“
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Пътеводител по мемоарните документи за БКП, съхранявани в Централния държавен архив. Архивни справочници, том 6. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет. Централен държавен архив, 2003. ISBN 954-9800-36-9. с. 469. Посетен на 5 септември 2015.
- ↑ Огнянов, Любомир. Политическата система в България 1949 – 1956. София, „Стандарт“, 2008. ISBN 978-954-8976-45-9. с. 290.
- ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 543.
- ↑ Азманов, Искрен, „За войводата Иван Карасулийски; Споменът за един славен войвода от Македония все още е жив“
- ↑ а б в г д е ж Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
- ↑ Катарџиев, Иван. Васил Ивановски – живот и дело, предговор към: Ивановски, Васил. Зошто ние Македонците сме одделна нација, Избрани дела, Скопје, 1995, стр. 23.
- ↑ а б в Везенков, Александър. 9 септември 1944 г. София, Сиела, 2014. ISBN 978-954-28-1199-2. с. 66 – 67.
- ↑ а б Христо, Христов. Тодор Живков. Биография. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0586-1. с. 116 – 117.
| |||||||||||||||
| Вълко Гочев | → | министър на индустрията и занаятите (20 януари 1950 – 17 февруари 1950) | → | Антон Югов2 |
| Кирил Клисурски | → | и.д. министър на мините и подземните богатства (20 януари 1950 – 17 февруари 1950) | → | Антон Югов2 |
| Антон Югов3 | → | министър на промишлеността (17 февруари 1950 – 20 септември 1951) | → | Антон Югов4 Атанас Димитров5 |
| Антон Югов2 | → | министър на тежката промишленост (26 септември 1951 – 20 август 1952) | → | Тано Цолов |
| --- | → | председател на Държавния комитет за строителство и архитектура (11 юли 1955 – 18 април 1956) | → | Райко Дамянов |
2: министър на промишлеността
3: министър на индустрията и занаятите и и.д. министър на мините и подземните богатства
4: министър на тежката промишленост
5: министър на леката промишленост
| |||||||||||||||
|
